Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
Тя стори именно това, но вместо да спре движението на оръжието си, Елбраян свали едната си ръка, като много внимаваше то да не се отплесне, докато изфучаваше назад. После отново го пусна и, използвайки бедрото си за опора, замахна по диагонал.
И този път Тунтун (макар да бе изненадана, че противникът й използва едно и също движение два пъти) съумя да избегне връхлитащата тояга, завъртайки се надясно.
Само че Елбраян едва сега започваше. За миг задържа оръжието пред себе си, колкото да успее да сложи лявата си ръка под него, след което пристъпи напред и отново замахна отляво надясно.
Тунтун нямаше друг избор, освен да се просне на земята, и тя стори именно това.
Тоягата на Елбраян продължи започнатата маневра, докато той самият се обръщаше, улавяйки я в основата, досущ както някога, когато беше малко момче и заедно с приятелчетата си използваха дебели сопи, за да запращат камъни високо във въздуха.
Той описа пълен кръг, макар да знаеше, че да обърне гръб — дори и за миг — на толкова опасен противник като Тунтун, може да се окаже фатално. С гръмогласен вик на уста, младият мъж завърши маневрата си, като падна на едно коляно и замахна съвсем ниско.
Тоягата му обаче срещна само въздух. Тунтун я нямаше!
Елбраян трескаво прехвърли през ума си различните възможности, докато се мъчеше да овладее ужаса, че е допуснал пагубна грешка и че всеки момент ще бъде надвит от хитрата Тунтун. Да е отскочила вляво или вдясно, без той да я забележи, със сигурност беше невъзможно, да се бе провряла под тоягата му също беше немислимо, не и след като беше паднал на коляно.
Това можеше да означава само едно — трябва да бе полетяла нагоре.
Още докато завършваше подхванатото движение, Елбраян изви лявото си рамо и се претърколи така, че да се озове легнал по гръб, с тояга, здраво забита в земята.
Миг по-късно Тунтун, чиито крехки крила не можеха повече да я държат във въздуха, се спусна отгоре му, с протегнат към него меч. Беше възнамерявала да стовари оръжието си върху гърба на глупавия човек, а ето че вместо да завари беззащитна жертва, тя се носеше право към върха на близо триметровата сопа!
Отчаяно размаха меча си, а когато видя, че това няма да помогне, опита се да нанесе удар на противника си. Не успя обаче и с все сила се сгромоляса върху дървената тояга. Страховитият сблъсък изкара въздуха от дробовете й и тя остана неподвижна в продължение на няколко дълги мига.
После пусна меча си (без да иска, сигурен бе Елбраян, тъй като оръжието тупна встрани от него, без дори да го одраска) и младият мъж кавалерски наведе тоягата си така, че Тунтун да може да слезе. Тя се приземи меко, но не бе направила и две крачки, когато рухна на земята, мъчейки се да си поеме дъх.
Елбраян захвърли оръжие и се втурна към нея. За миг се зачуди дали не допуска огромна грешка, като се приближава до непредсказуемата Тунтун просто така — тя като нищо можеше да го удари с кортика си през лицето, присвоявайки си по този начин победата.
Ала в крехкото елфическо тяло не бе останала и капка сила. Без да е в състояние дори да говори, тя остави и кортика да се изплъзне между безчувствените й пръсти. Елбраян коленичи до нея и обгърна раменете й с ръка.
— Тунтун! — не спираше да повтаря името й той, ужасен да не би тя да умре тук, сама с човека, когото толкова презираше.
Най-сетне Тунтун успя да се посъвземе и вдигна очи към него, а в погледа й се четеше искрено възхищение.
— Победи съвсем честно — поздрави го тя. — Мислех си, че… си се надценил… но последният ти ход… наистина беше впечатляващ!
И като кимна одобрително, тя се изправи и се отдалечи, макар и малко несигурно. Елбраян остана коленичил в тревата още дълго, без сам да знае как да реагира.
След всички тези месеци най-сетне беше победил.
Редиците от дървета (ниски, кичести ябълки) се простираха пред тях, съвършено прави, после изведнъж се издигаха на почти четири метра, прекъсваха там, където сега зееше огромна дупка, след което отново се спускаха на нормална височина и се губеха в далечината. Необичайното земно образувание бе съвсем скорошно, това поне беше ясно — пръстта наоколо беше рохка и тъмнокафява и макар тук-таме да се виждаха парчета корени, не я покриваше никаква растителност. Нещо просто се бе протегнало и бе издърпало една трета от реда.
— Това е една от горичките на брат Аларбарнет — отбеляза Таларейш и двамата му спътници кимнаха.
Името на брат Аларбарнет, странстващ монах от палмарското абатство Сейнт Прешъс, им беше добре познато… както бе познато и на всички надарени с разум обитатели на Корона. Той беше кръстосвал Дивите земи (далеч от цивилизованите градове, в които бе израснал) преди повече от век, садейки ябълковите дръвчета с надеждата, че плодовете им ще накарат жителите на Хонс-де-Беер да опознаят широкия свят. Брат Аларбарнет (канонизацията му вече беше започнала и абеликанските духовници очакваха той да бъде обявен за светец в близките няколко години) така и не бе доживял да види сбъдването на мечтата си (всъщност тя все още не се беше сбъднала), ала много от горите, които беше засадил, продължиха да растат и след като него го нямаше и дори процъфтяха. Без човеците да знаят, брат Аларбарнет беше обявен за Приятел на елфите, които нерядко му бяха помагали в час на нужда, затова не бе никак чудно, че и тримата спътници бяха чували за него и за дърветата му и знаеха, че той винаги ги садеше в прави редици.