Юмрукът на Бога
- Автор: Форсайт Фредерик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветан Петков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Юмрукът на Бога». Краткое содержание книги:
Майк Мартин, майор от британските САС, спокойно може да мине за арабин. Изпращат го със задача в Кувейт и в Багдад, след което той се спуска с парашут в иракските планини, в изпълнение на най-опасната мисия в неговия живот: откриването и унищожаването на Юмрука на Бога. Кое е тайнственото оръжие, с което Саддам Хюсейн заплашва да отнеме живота на стотици хиляди британски и американски войници; защо съюзниците не навлязоха в Багдад и не елиминираха иракския президент; кой е иракският шпионин от най-близкото обкръжение на Саддам, готов да подава строго засекретена информация на съюзниците? Фредерик Форсайт поддържа напрежението докрай и доказва по най-блестящ начин, че е ненадминат майстор на трилъра.
— Добър човек си. Ще бъдеш възнаграден.
Абу Фуад затвори. Бедуинът беше казал, че ще се обади по телефона на разсъмване, ако нищо не се случи и аптекарят е чист.
Майк Мартин по-скоро видя, отколкото чу първият камион да пристига преди осем и половина. Движеше се по инерция, с изключен двигател, за да не вдига шум. Мина кръстовището и спря няколко метра по-нататък. Мартин кимна одобрително.
Вторият камион направи същото няколко секунди по-късно. От двата слязоха безшумно по двайсет войника. Зелени барети, които си знаят работата. Войниците се придвижиха в колона нагоре по улицата, начело с един офицер и някакъв цивилен, чийто диш-даш се белееше в полумрака. Табелите навсякъде бяха свалени и войниците имаха нужда от местен водач, за да намерят улицата, която търсят. Номерата на къщите все още си стояха.
Цивилният спря пред една къща, взря се в табелката с номера и посочи. Капитанът прошепна нещо на сержанта, който взе петнайсет войника и заварди къщата отзад. Последван от останалите войници, капитанът бутна желязната врата към малката градина. Тя се отвори. Войниците се втурнаха напред. Гаражът заемаше почти целия приземен етаж. Беше празен. При входната врата вече се отказаха от всякаква предпазливост. Капитанът опита бравата, видя, че е заключена, и даде знак на един войник зад него. Войникът изстреля един откос в ключалката и вратата се отвори.
Зелените барети нахълтаха вътре. Една част влязоха в тъмните помещения на приземния етаж, а капитанът и останалите тръгнаха направо към спалнята.
От площадката капитанът видя вътрешността на слабо осветената спалня, креслото с гръб към вратата и карираната куфия, която се подаваше отгоре. Не стреля. Полковник Сабауи от АМАМ беше съвсем категоричен — този го искаше жив, за да бъде разпитан. Втурвайки се напред, младият офицер не усети найлоновата корда за въдица, която опъна с глезена си.
Чу хората му да се втурват през задната врата, а други тичаха нагоре по стълбите. Видя отпуснатата форма в мръсна бяла дреха, напълнена с възглавници, и голямата, увита в куфия диня. Лицето му се изкриви от гняв, после наруга през зъби треперещия от страх аптекар, който стоеше на прага.
Два и половина килограма Семтекс-Х не е много голямо количество. Къщите в този район бяха построени от камък и бетон, което спаси от сериозни разрушения околните жилища, някои от които бяха заети от кувейтци. Но вилата, в която бяха войниците, се срути до основи. По-късно намериха керемиди от покрива й на няколкостотин метра от мястото.
Бедуинът не изчака да види делото си. Той се намираше вече на две пресечки оттам, вървеше умислен, когато чу глухия тътен, сякаш се хлопна врата, последва секунда тишина, а сетне започнаха срутванията.
На следващия ден по мръкнало се случиха три неща. В Кувейт бедуинът се срещна за втори път с Абу Фуад. Този път кувейтецът дойде сам на срещата, в сянката на дълбок сводест вход само на двеста метра от хотел „Шератон“, където се бяха настанили десетки старши иракски офицери.
— Чу ли, Абу Фуад?
— Разбира се. Целият град е на крак. Изгубили са повече от двайсет души, а останалите са ранени. — Той въздъхна. — Ще има нови репресии.
— Искаш ли да се откажеш?
— Не, но колко още трябва да страдаме?
— Американците и англичаните ще дойдат. Един ден.
— Нека Аллах направи така, че да е по-скоро. Беше ли Салах с тях?
— Той ги доведе. Имаше само един цивилен. На друг не си казвал, нали?
— Не, само на него. Той трябва да е бил. На съвестта му тежи смъртта на девет души. Няма да види рая.
— Добре. Какво още искаш от мен?
— Не питам кой си, нито откъде идваш. Аз съм професионален военен и разбирам, че не може да си прост бедуин, камилар от пустинята. Разполагаш с експлозив, оръжие, боеприпаси, гранати. Моите хора могат да направят много с тези неща.
— Какво предлагаш?
— Присъедини се към нас и ни дай запасите си. Или остани да действаш сам, но ги сподели с нас. Не съм дошъл тук да заплашвам, а да моля. Но ако искаш да помогнеш на нашата съпротива, това е единственият начин.
Майк Мартин помисли за миг. След два месеца дейност му бяха останали само половината от запасите — заровени в пустинята, или пръснати в двете вили, които не използваше, за да живее в тях, а за складове. От останалите четири къщи една беше срината и една — компрометирана. Можеше да им даде запасите си и да поиска да му бъдат пуснати с парашут нови — рисковано, но възможно, стига да не прихващаха съобщенията му за Рияд, което не можеше да знае. Или пък пак да тръгне с камила през границата и да се върне с още два коша. Но и това нямаше да е лесно — сега по границата бяха разгърнати шестнайсет иракски дивизии — три пъти повече, отколкото когато влезе.