Юмрукът на Бога
- Автор: Форсайт Фредерик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветан Петков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Юмрукът на Бога». Краткое содержание книги:
Майк Мартин, майор от британските САС, спокойно може да мине за арабин. Изпращат го със задача в Кувейт и в Багдад, след което той се спуска с парашут в иракските планини, в изпълнение на най-опасната мисия в неговия живот: откриването и унищожаването на Юмрука на Бога. Кое е тайнственото оръжие, с което Саддам Хюсейн заплашва да отнеме живота на стотици хиляди британски и американски войници; защо съюзниците не навлязоха в Багдад и не елиминираха иракския президент; кой е иракският шпионин от най-близкото обкръжение на Саддам, готов да подава строго засекретена информация на съюзниците? Фредерик Форсайт поддържа напрежението докрай и доказва по най-блестящ начин, че е ненадминат майстор на трилъра.
— Великолепно, разбира се — каза Нетаняху. Шато Мутон Ротшилд ’61 не се намира лесно и се пие бавно, на глътки. Икономът остави бутилката наблизо и се оттегли.
Сол Нейтансън беше прекалено изискан, за да мине направо към същността на онова, което искаше да каже. Първо бяха сервирани предястията на разговора. Сетне минаха на Близкия изток.
— Ще има война, нали знаеш — рече тъжно той.
— Нямам съмнение за това — съгласи се Нетаняху.
— Преди да свърши, ще загинат много млади американци, които не заслужават да умрат. Всички ние трябва да направим каквото можем, за да бъде броят им колкото се може по-малък, не мислиш ли? Още вино?
— Абсолютно съм съгласен.
Накъде биеше този човек? Заместник-министърът на външните работи на Израел наистина нямаше представа.
— Саддам е заплаха — рече Нейтансън, загледан в огъня. — И трябва да бъде спрян. Вероятно той е по-голяма заплаха за Израел, отколкото за която и да е друга съседна страна.
— Казваме го от години. Но когато бомбардирахме ядрения му реактор, Америка ни осъди.
Нейтансън махна с ръка.
— Хората на Картър. Глупости, разбира се, все козметични глупости за пред света. И двамата го знаем, и двамата знаем, че не е така. Имам син, който служи в Персийския залив.
— Не знаех. Дано се върне невредим.
Нейтансън беше истински развълнуван.
— Благодаря ти, Биби, благодаря ти. Моля се всеки ден. Първородният ми и единствен син. Само си мисля… че в този момент… не бива да се скъпим в сътрудничеството помежду ни.
— Несъмнено. — Израелецът имаше отвратителното чувство, че се задава нещо неприятно.
— За да се намали броят на жертвите, нали разбираш. Затова те моля за помощ, Бенямин, да сведем до минимум загубите. Ние сме на една и съща страна, нали? Аз съм американец и евреин.
Редът, по който изрече двете съществителни, беше многозначителен.
— А аз съм израелец и евреин — промърмори Нетаняху. И той имаше своите приоритети, финансистът съвсем не се смути.
— Точно така. Но след като си учил тук, ще разбереш колко… как да се изразя… емоционални могат да бъдат понякога американците. Мога ли да бъда пределно откровен?
„Това ще бъде голямо облекчение за мен“, помисли си израелецът.
— Ако бъде сторено нещо, което поне малко да намали броя на жертвите, аз и моите сънародници ще бъдем безкрайно благодарни. — Другата половина остана неизказана, но Нетаняху беше прекалено опитен дипломат, за да му убегне.
— А ако по нечия вина броят на жертвите се увеличи, Америка няма да забрави това и ще намери начин да си отмъсти.
— Какво искаш от мен? — попита той.
Сол отпи от виното си и се загледа в играещите пламъци.
— Очевидно има един човек в Багдад, с кодово име Йерихон…
Когато свърши да говори и израелският заместник-министър се качи на колата, за да потегли към аерогара „Дълес“, той беше дълбоко замислен.
Глава 9
Бариерата, която го засече, беше на ъгъла на ул. „Мохамед ибн Касем“ и Четвъртия околовръстен път. Когато я видя в далечината, Майк Мартин изпита желание да направи завой и да се върне обратно.
Но надолу по пътя, от двете страни на подходите към бариерата очевидно тъкмо за тази цел бяха разположени иракски войници и щеше да е лудост да се надбягва с огъня на автоматите им. Нямаше друг избор, освен да продължи и да застане на края на опашката от превозни средства, чакащи за проверка.
Както обикновено, пътувайки през Кувейт Сити, той се бе опитал да избегне главните пътища, където имаше вероятност да бъдат устроени пропускателни пунктове, но преминаването по която и да е от шестте околовръстни артерии, обхващащи града в поредица от концентрични ленти, можеше да стане само на голямо кръстовище.
Бе се надявал също така, че като пътува късно сутринта, ще остане незабележим в хаоса на движението или пък иракчаните ще се крият от горещината.
Но в средата на октомври времето се бе разхладило, а Специалните сили със зелени барети бяха нещо съвсем различно от безполезната Народна армия. Затова остана на кормилото на бялото волво комби и зачака.
Докато пътуваше по отдалечените пътища, дълбоко в пустинята на юг, за да изрови останалите експлозиви, оръжие и боеприпаси — нещата, които беше обещал на Абу Фуад, — все още беше тъмна и късна нощ. Преди зазоряване, в един от гаражите в крайните улици на Фирдус прехвърли материалите от джипа във волвото.
Дори успя да подремне два часа на волана на комбито в заключения гараж до момента, когато прецени, че слънцето е достатъчно високо и силно, за да изпрати иракчаните да търсят прикритие на сянка. Сетне изкара волвото и вкара джипа в гаража, знаейки, че такава ценна кола скоро ще бъде конфискувана.