20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
——
Пребендар — лице, което заема длъжност, свързана С получаването на доход от църковно владение.
Тогава опитаха всички познати средства, за да му върнат подвижността на крайниците: толкова го мъчиха с лекуването, че той изгони всички лекари, като заяви, че предпочита болестта; после се завърна в Париж, където вече се славеше със своя ум. Там си поръча кресло, собствено изобретение, и в това кресло посети една сутрин кралица Ана Австрийска; очарована от ума му, тя го запита дали не желае някаква титла.
— Да, ваше величество, има една титла, която много бих желал да получа — отговори Скарон.
— Коя? — попита Ана Австрийска.
— Титлата „болен на ваше величество“.
И Скарон получи името болен на кралицата с една пенсия от хиляда и петстотин ливри.
От тая минута, спокоен вече за бъдещето, Скарон заживя весело, като ядеше капитала и дохода си.
Но веднъж един пратеник на кардинала Му загатна, че не би трябвало да приема господин коадютора.
— А защо? — попита Скарон. — Нима той е човек от низък произход?
— Напротив, бога ми!
— Нима не е любезен?
— Безспорно е любезен.
— Нима не е умен?
— За нещастие дори е прекалено умен.
— Е, добре, тогава защо искате да престана да се срещам с такъв човек?
— Защото се изказва лошо.
— Наистина ли? За кого?
— За кардинала.
— Как! — каза Скарон — Аз продължавам да се виждам с господин Жил Депрео1, който се изказва лошо за мене, а вие искате да престана да се виждам с господин коадютора, защото се изказва лошо за друг? Невъзможно!
С това разговорът се свърши и Скарон, свикнал да върви наопаки, започна да се вижда още по-често с господин дьо Гонди.
И така, сутринта на този ден, за който говорим сега, Скарон, както винаги, изпрати лакея си с разписка
——
1 Има се пред вид по-големият брат на теоретика на класицизма — Никола Боало-Депрео. Б. ттр.
в пенсионната каса, за да получи пенсията за три месеца; но там му отговориха, че „държавата няма вече пари за господин абата Скарон“.
Когато лакеят се върна с тоя отговор, у Скарон седеше господин херцог дьо Лонгвил — той предложи да му дава двойно по-голяма пенсия от тая, която му отнемаше Мазарини; но хитрият болен дори не помисли да приеме. Той направи тъй, че в четири часа следобед целият град знаеше за отказа на кардинала. Това беше точно в четвъртък — приемния ден на абата; при него масово се стекоха хора и из целия град зафрондираха бясно.
На улица Сент Оноре Атос настигна двама непознати благородници, на коне и с лакеи като него, които яздеха в същата посока. Единият от тях свали шапка и му каза:
— Представете си, господине, тоя негодник Мазарини спрял пенсията на клетия Скарон!
— Това е възмутително — отговори Атос, като на свой ред поздрави двамата конници.
— Вижда се, че сте честен човек, господине — продължи същият благородник, който заговори на Атос, — а тоя Мазарини е истински бич.
— Уви, господине, на кого казвате това! — отвърна Атос.
И те се разделиха с много любезности.
— Много добре стана, че точно тая вечер отиваме там — каза Атос на виконта. — Ще поднесем съболезнованието си на клетия човек.
— Но кой е тоя господин Скарон, който развълнува така цял Париж? — попита Раул. — Някой министър в немилост ли?
— О, боже мой, не, виконте! — отговори Атос. — Чисто и просто един малък благородник с голям ум, който е изпаднал в немилост пред кардинала, задето е съчинил някакво четиристишие срещу него.
— Нима благородниците пишат стихове? — наивно попита Раул. — Мислех, че това е унижение за тях.
— Да, мили ми виконте — отговори Атос със смях, — ако стиховете са лоши; но ако са добри, това носи и слава. Например господин дьо Ротру 1. И все пак —