Пирамидата на бог Слънце

— Не — отговорих с тон на детска непринуденост. — Но това не е и нужно. Защото всички ваши "светци" и "блажени" биват отличавани още приживе, а не едвам след смъртта, по такъв начин от другите люде, че преспокойно могат да се откажат от по-нататъшното преклонение.

При тези думи направих пред "светеца" и "блажения" по един дълбок, благоговеен поклон. Те ми отвърнаха с добродушно кимване. Но мъжът с великанската гъжва ме стрелна с усъмнен, изпитателен поглед дали зад тази моя непринуденост не се крие нещо друго. Вероятно не откри в лицето ми нищо притворно, защото продължи:

— Научихме се, че Устад възнамерявал да разчисти този древен строеж. Искал да събори останките от онези идолопоклоннически времена. Защо? В каква цел иска да вложи това колосално количество материал, което не може ей така просто да изчезне? Едно такова намерение не може да ни възрадва. До днес ние си мълчахме по този въпрос. Но след като сключихме и скрепихме сега съюза с теб и него, добиваме правото да повдигнем възражение. Тези постройки да си останат така, както са си! Те са един паметник на миналото, който не бива да побутваме. Защото дори заблудата става свещена, когато е устояла толкова дълго, че със своята старост назидава благоговение. И тъй, предупреждавам те, ефенди, предупреждавам и Устад! Аз като шейх ул ислям имам свещения дълг да съхранявам даже химерата, защото само чрез нея ще стигнем до истината. Оттук насетне вие ще се числите към таки кюрдите и каквото поискам аз в качеството си на върховен глава на таки, това трябва да иска и всеки джамики!

А-ха! Досега меката лапичка, но ето че вече се яви ноктестата лапа! Малко преждевременно! Своите същински интереси за съхраняването на руините той естествено не можеше да ми съобщи! За щастие бях избавен от даването на отговор, понеже двамата "генерали" тъкмо дойдоха, и бе решено да тръгваме. Много добре забелязах доволното ухилване, с което осведомиха "писаря", че благополучно са постигнали тайното си намерение.

Връщането се осъществи по същия начин както ездата към хълма. Типовете ме оставиха назад, но на мен и през ум не ми мина да се кося. Като стигнах вкъщи, видях, че и с яденето не бяха ме изчакали. То беше вече в пълен ход. Но аз се настаних най-радушно и започнах да се пресягам. Тайно ми доставяше удоволствие да гледам как народът вече се чувстваше съвсем като у дома си. Оня с гъжвата се правеше, сякаш само той имаше право да заповядва. Педехр толкова се ядосваше от това, че почти нищо не вкусваше. Ама не че пък на ония им липсваше учтивост, о, не! Те дори ни ласкаеха по всякакъв начин. Сегиз-тогиз толкова очебийно, че направо се червяхме. Най-приветлив от всички беше "писарят". Той не говореше много, но каквото кажеше, беше комплимент, изискващ благодарност. Беше толкова естествен, толкова скромен, толкова доброжелателен. И цялата тази естественост, тази скромност, тази доброжелателност я добиваше сякаш от Небето чрез току отправяния нагоре поглед. И всичко умееше да върши мълчешката, без много шум. Другите мляскаха при яденето като ориенталци прекомерно шумно; той единствено — не. Онова, което при тях се вършеше с тракане и дрънчене, при него ставаше така тихо, така нечуто, като че цялото му тяло беше от вата. Но от време на време, когато смяташе, че никой не го наблюдава, изстрелваше от очите си поглед, който говореше по-гърлено и от "рррррр"-то по неговото небце!