Пирамидата на бог Слънце

— Една такава спогодба трябва да се потвърди с хляб и сол. Досега ние не сме вкусили още нищо. Ще имаш ли добрината да гледаш на нас като на свои гости, ефенди?

— Ако ти го желаеш, незабавно. Зная какво означават хлябът и солта. Който после се отметне, е мошеник. Така че помисли добре дали трябва да наредя да донесат тези две неща!

— Ти само прати, прати! Аз много добре знам какво правя!

— В такъв случай сега ще вземем по залък хляб със сол, а после ще ми окажете честта да приемете при нас една гхеда[47]!

— На драго сърце! А междувременно ще отидем с конете отсреща до вашата джамия, откъдето би трябвало да се открива чудесна гледка. Ще можеш ли да ни придружиш?

В действителност той би предпочел да няма никакъв съпровод, но аз отговорих:

— Дотам мога да рискувам да яздя ходом, ала по-нататък — не. Този млад мъж ще ми оседлае коня. Той е Кара бен Халеф, син на шейха на хаддедихните от племето шаммар.

Кара се поклони и тръгна към конете. Викнах подире му да вземе за себе си Гхалиб и за ходи-и-джуна Баркх. Гостите бяха прекомерно радостни от неподозирано бързия изход на своето безскрупулно предложение. Не искаха да допуснат да се забележи, наистина, но ясно си им личеше. Толкова по-сериозно беше лицето на Педехр. Той не ме разбираше. Ето защо му подхвърлих незабелязано думите:

— Не се безпокой! Всичко е наред. Не те мен, а аз тях залових. Бързо хляб и сол! После ще яздиш с нас.

— На кой кон? Устад временно ме лиши от Сахм. А някой обикновен кон в качеството си на шейх не мога да взема.

— Тогава остани тук и се погрижи за яденето!

След късо време Тифл донесе на един поднос купчинка сол и нарязан на дребно персийски хляб. Пристъпихме заедно. Всеки си взе залък и го топна в солта, мъжът с голямата гъжва заговори:

— Хлябът, който ядем, е плътта. Думата, която ни дадохте, е душата. Те стават неделима част от нас!

После всеки изяде хапката си и отново си стиснахме ръцете. Споразумението беше сключено и скрепено. Скоро след това Кара и ходи доведоха конете. Възседнахме и поехме надолу по хълма. Почувствах, че днес бях по-силен отколкото при първата езда, но не си дадох и най-малкия труд да се представя за добър ездач.

Персийците вярваха, че са постигнали каквото са искали да постигнат. Ето защо не сметнаха за необходимо да идат дотолкова далеч в съображението си към мен, че да яздят в траурното ми темпо. Те по-скоро искаха да покажат какви коне притежават и се понесоха стремглаво през дуара и после по нанагорнището на отвъдното възвишение. Мен това ме устройваше. Махнах на Кара и ходи да побързат след тях и закретах полека подире им. Едва бях изминал половината път и чух зад себе си тропота на галопиращ кон. Поглеждайки назад, видях, че бе Тифл. Яздеше неоседланата Сахм и префуча край мен, без да спре и пита дали му е разрешено да бъде с гостите. Сигурно нямаше да се осмели да го стори, ако не е бил поканен от някого непременно да дойде с нас при Бейт-и-Ходех. Подмина ме, защото се страхуваше да не го отпратя. Всъщност беше правилно да го направя впоследствие, и то пред очите на всички, но в намерението ми нали беше залегнало да не бъда сметнат за прозорлив и енергичен, и ето защо сметнах за уместно да премълча.