Пирамидата на бог Слънце

— Можеш ли да решаваш всичко, както ти е угодно?

— Да.

— И той ще го потвърди?

— Безусловно.

— В такъв случай ме радва, че мога да ти съобщя какъв голям, богат дар ви нося днес. Още когато бях във Ферагхан, чух да се говори за джамикуните, а в Двора на шах-ин-шаха се запознах с техния Устад. Откак се намирам в Хоремабад, непрестанно ви наблюдавам. Вие се стремите към високи цели. Искате да видите хората щастливи не едвам в Отвъдното, а още тук. И посягате към най-доброто средство за постигане на тази цел. Възвисявате народа с добри уроци и във всяко отношение, също във вярата, поддържате мир с всички хора. Ако всички племена постъпваха като вас, земята сигурно много скоро щеше да се превърне в отдавна жадуваното Осмо небе, небето на Аллах! В другите страни един такъв стремеж като вашия бива преследван. Който опита да съдейства, попада под ударите на враждата. Духовенството анатемосва всеки друговерец и не иска да знае за религиозен мир. А който стои високо, мрази просвещението на народа, защото само глупавият позволява да бъде глупаво управляван. Но при нас в Персия положението е друго. Ние знаем, че има не само едно небе, и искаме чрез училища и джамии да убедим целия народ, че човек за човека е брат. При нас следователно няма преследване, а подкрепа. Ние не мразим, ние обичаме. Смяташ ли го за правилно? Или не?

— Напълно съм съгласен — отговорих.

— Очаквах го! Това доказва, че ти си достоен да заместваш Устад. Аз казах, че не преследвам, а подкрепям. Знам какво е изтърпял той от своите противници. Те са сторили всичко, за да го унищожат. Аз обаче идвам, за да го издигна. Искам да покажа на тези врагове кой е мъжът, когото някога са отблъснали. Той трябва да получи ново работно поле, което е по-достойно за него от малката, околовръст обградена от неприятели територия на джамикуните. Искам да му поверя хиляди подчинени, които да води по своите пътища към своите цели. Нося му сила и чест, много по-големи, отколкото някога е можел да сънува. Неговата слава, неговото щастие лежи тук в моята ръка. Трябва ли да си я дръпна, без да си посегнал към нея, ефенди?

Беше протегнал към мен ръка с безкрайно дружелюбие. Пуснах му една благодарствена усмивка и отговорих:

— Защо да отблъсквам една толкова блага ръка? Но ти все още не си ми казал какъв дар носиш на Устад.

— Значи си готов да го приемеш? Е, добре, тогава ще научиш. Знаеш ли, че съм син на благочестивите таки кюрди, които вървят непоколебимо по пътеките на Аллах?

— Да.

— А знаеш ли също, че това племе притежава най-красивите планини, най-тучните пасища на нашата страна? Че тази тяхна собственост е с неизмерима цена, понеже има изключително голямо стратегическо значение?