През дивия Кюрдистан
- Автор: Май Карл
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Румен Нейков
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През дивия Кюрдистан». Краткое содержание книги:
«През дивия Кюрдистан» принадлежи към шесттомно издание. Другите томове са: «През пустинята» (том 1), «От Багдад до Стамбул» (том 3), «През дебрите на Балкана» (том 4), «През страната на скипетарите» (том 5) и «Жут» (том 6).
— Имам. Ще ти донеса пълна делва.
Намерихме вратата отключена. В кухнята «Мирта» лежеше върху няколко стари парцала, които през деня използваше за бърсане, а нощем — за постеля. Тя спеше съня на праведниците.
— Мерсинах! — извика й агата. Старата не го чу.
— Остави я да спи! — казах аз. — Ще ти донеса лекарството и после можеш да си починеш. Всички имаме нужда от това.
— Аллах знае, че съм го заслужил.
Горе заварих всички съучастници, събрани, в стаята на шейха на хадедихните. Те ме засипаха с порой от думи и трябваше да ги помоля да замълчат. Първо занесох виното на агата, после се върнах при спътниците си.
Амад ал Гандур беше облякъл новите си дрехи, баща му го беше избръснал и измил. Сега изглеждаше съвсем различно от преди в килията. Приликата с Мохамед Емин беше очебийна. Той стана и пристъпи към мен.
— Ефенди, аз съм арабин, а не бъбрив грък. Чух какво си направил за племенника ми и за мен. Отсега нататък животът ми и всичко, което имам, ти принадлежи.
Той говореше простичко, но от все сърце.
— Все още не си в безопасност. Хаджи Халеф ще те заведе в едно скривалище — му отговорих аз.
— Готов съм. Очаквахме само теб.
— Можеш ли да се катериш?
— Да, ще мога да намеря убежището, макар и още да се чувствам слаб.
— Тук е ласото ми. Ако силите ти изневерят, то Хаджи Халеф Омар ще се изкачи преди теб и ще те изтегли. Имаш ли оръжия?
— Там са. Купил ги е баща ми. Вземи камата си. Благодаря ти.
— А храна?
— Всичко е опаковано.
— Тогава вървете! Ние скоро ще те вземем.
Синът на шейха напусна предпазливо с Халеф къщата и скоро и аз се промъкнах със старите му дрехи в ръце. Незабелязано стигнах до пропастта, разкъсах хайка му на парчета и ги закачих на ръба на скалата и клоните на трънака.
Вкъщи англичанинът ме отведе в стаята си. Лицето му беше сърдито.
— Влизате и сядате, сър! — каза той грубо. — Хубава управия! Всичко мизерно!
— Защо?
— Седя при тези араби и не разбирам дума. Виното ми свърши, тютюнът ми свърши и аз ще свърша. Йес!
— На ваше разположение съм и ще ви разкажа всичко.
Трябваше да му угодя, макар че умирах за сън. А трябваше да изчакам и връщането на Халеф. Дребосъкът ме накара да чакам доста дълго и когато дойде, денят започваше да просветлява.
— Как е? — осведоми се Линдси. — Добре пристигнали във «вилата»?
— Имахме и трудности — отвърна Халеф, след като му преведох въпроса.
— Уел! Дрехата на Халеф е пострадала. Тук, Халеф, бакшиш!
Халеф не разбираше английски, но чу твърде добре последната дума на изречението. Той протегна ръка и получи монета от сто пиастри.
— Ново палто купува, кажете му, сър!
Тази неприятна вечер най-сетне отмина и аз можех да полегна поне за няколко часа. Заспал съм дълбоко, без да сънувам. Не се събудих сам, а от един висок, припрян глас.
— Ефенди! Събуди се! Бързо!
Отворих очи. Пред мен стоеше Селим ага, без връхна дреха и тюрбан. Къдриците му падаха над лицето. От ужас мустаците му бяха настръхнали. Той се мъчеше да блещи все още помътнелите си от виното очи, но не му се удаваше.
— Какво има? — попитах спокойно.
— Ставай! Случило се е нещо ужасно.
Постепенно успях да измъкна от него, че мютеселимът е открил бягството на младия арабин и е ужасно разгневен. Уплашеният ага настойчиво ме молеше да го придружа до затвора и да усмиря бея.
След малко тръгнахме. Пред вратата на затвора мютеселимът очакваше агата. Исмаил бей въобще не ме поздрави, а сграбчи Селим ага за рамото и го тикна в коридора, където стояха разтрепераните пазачи.
— Нещастнико, какво си направил?! — изкрещя мютеселимът на своя ага.
— Аз ли, бей? Нищо, нищо не съм направил.
— В това се състои престъплението ти, че не си направил нищо, ама съвсем нищо! Не си си отварял очите!
— Защо, о, Исмаил бей?
— Какво е станало тук, в затвора?
— Но аз въобще не бих могъл да вляза вътре.
Комендантът го зяпна. Подобна мисъл, изглежда, изобщо не му беше минавала през главата.
— Нали нямах ключ! — допълни агата.
— Нямаш ключ!… Да, Селим ага, това е вярно. Имаш късмет, иначе здравата щеше да си изпатиш. Ела и надникни тук в килията!
Минахме по коридора. Вратата на килията на младия арабин беше отворена, а в дупката нищо не можеше да се види.
— Няма го! — каза арнаутският ага.
— Да, няма го! — гневеше се Исмаил бей.
— Кой му е отворил?
— Кой де? Кажи, Селим ага!
— Не съм аз, о, мютеселим.
— И аз не съм. Само пазачите бяха тук.
Селим ага се обърна към своите арнаути.