Пътят на кралете (том I)

Какво правиш ти, синът, когато обичният ти баща — най-великият жив мъж — започва да губи ума си?

Садеас говореше за някаква скорошна победа. Беше взел още едно скъпоценно ядро преди два дни и се оказа, че кралят не е чул за това. Хвалбите изнервиха Адолин.

— Трябва да се преместим по-назад — рече Ренарин.

— Ние сме достатъчно високопоставени и можем да яздим тук — отвърна Адолин.

— Не ми харесва какъв ставаш в близост до Садеас.

Трябва да държим този човек под око, Ренарин, помисли Адолин. Той знае, че татко отслабва. Ще опита да атакува. Ала се усмихна насила. Опитваше да е спокоен и уверен като Ренарин. Общо взето, не беше трудно. Той с радост би прекарал живота си в дуели, безделие и ухажване на някое хубаво момиче. Напоследък обаче, животът не се задоволяваше с това да го остави да се радва на простите прелести.

— … образец за храброст в последно време, Садеас — казваше кралят. — Справяте се много добре с вземането на скъпоценните ядра. Заслужавате похвала.

— Благодаря, Ваше Величество. Само че състезанието вече не е така вълнуващо, доколкото някои хора явно не се интересуват да участват. Предполагам, че дори и най-добрите оръжия в крайна сметка се притъпяват.

Далинар, който по-рано би отвърнал на завоалираната клевета, сега не каза нищо. Адолин скърцаше със зъби. Беше подчертано безотговорно от страна на Садеас да уязвява баща му при неговото сегашно състояние. Може би трябваше да предизвика този мръсник на дуел. Човек не се дуелираше с върховни принцове — така просто не се правеше — не и ако не е готов да предизвика страшна буря. Но той може би беше готов за това. Може би…

— Адолин — продума Ренарин предупредително.

Адолин се озърна. Протегнал беше ръка, сякаш да призове своя Меч. Сега обаче улови юздите на коня. Проклетник, рече си той. Остави баща ми намира.

— Защо не поговорим за лова? — рече Ренарин. Както обикновено, по-младият от братята Колин яздеше с изправен гръб и безупречна стойка, очите му се криеха зад очилата — образец за порядъчност и сериозност. — Не се ли вълнуваш?

— Ами. Никога не съм намирал лова толкова интересен, колкото всички казват, че ще бъде. Не ме интересува колко голям е звярът — в крайна сметка това е само клане.

Дуелите, виж, наистина са вълнуващи. Усещането за Вълшебния меч в ръка, съперничеството с някой умен, силен и внимателен. Мъж срещу мъж, сила срещу сила, ум срещу ум. Преследването на някакъв безсловесен звяр просто не можеше да се сравнява с дуела.

— Може би трябваше да поканиш Янала — каза Ренарин.

— Нямаше да дойде — отвърна Адолин. — Не и след… е, знаеш. Рила беше доста гласовита вчера. Най-добре беше да се махна.

— Наистина би трябвало да си по-внимателен в отношенията с нея — неодобрително рече Ренарин.

Адолин промърмори някакъв уклончив отговор. Не беше негова грешка, че връзките му често изгаряха толкова бързо. Добре, технически този път беше негова грешка. Но това не беше обичайно. Само по изключение.