Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките». Краткое содержание книги:
- Досаждаш ми.
- Неубедителен аргумент! Права е баба ти, трябва да продължиш да учиш, защото речникът ти обеднява.
-Писна ми!
- Не е по-изразително!
Продължиха да крачат. УЪа* а §1опош с!ау! УЬа1 а §1опош с!ау! - продължи да си тананика наум Ортанс. Днес получи най-високата оценка по стил и беше нарисувала чудесна бутониера за следобедните занимания. Другите ученици щяха да я намразят. Тя държеше на стила, но не пренебрегваше и техниката и си спомни една мисъл, която бе прочела в някакъв вестник: „Моден дизайнер, който не е наясно с техниката, е само илюстратор.“
- Давам ти възможност да си оправиш настроението до ъгъла, защото там пътищата ни се разделят. Времето ми е ценно.
Той закова на място и тя се блъсна в него.
- Искам да се занимавам с музика, това е единственото нещо, за което съм сигурен. Не пия, не пуша, не се друсам, не обикалям магазините, за да съм по модата, не изпадам в самосъзерцания в очакване на знак от Господ, нямам влечение към лукса, искам обаче да се занимавам с музика...
- Добре тогава, кажи й това на нея.
Той сви рамене и я изгледа отвисоко. Погледът му се закова над главата й и гневно я захлупи.
- Да извадя ли гръмоотвода, или ще ме изпепелиш на мига? -попита тя.
- Сякаш е много лесно! - отговори той и подбели очи.
- А майка ти, тя какво казва?
- Да правя каквото ми харесва, че имам още време...
- Напълно е права!
Той беше седнал на ниска ограда, вдигнал яката на моряшкото си яке. Беше трогателен, сгушен в голямата яка, с дългите черни къдрици, закрили очите му, които гледаха объркано. Тя се настани до него.
- Чуй, Гари, ти разполагаш с нещо изключително: привилегията да правиш това, което желаеш. Парите за теб не са проблем. Ако ти не опиташ да се занимаваш с това, което ти е присърце, кой друг тогава?
- Тя няма да разбере.
- Откога започна да позволяваш на някой друг да решава вместо теб за неща от твоя живот!
- Не я познаваш. Тя не се отказва лесно. Ще започне да притиска мама, която ще започне да се чувства виновна, че не се занимава „сериозно“ с мен - той показа кавичките с движение на пръстите, -и ще се намеси.
- Помолй я да ти гласува доверие за една година...
- Една година не е достатъчна! За да Се занимавам истински с музика, е нужно много повече време... Това не са ти курсове по готварство!
- Запиши се в музикално училище. Сериозно училище. Прочуто.
- Тя няма да иска да чуе...
- Ще откажеш да й се подчиниш!
- По-лесно е да се каже, отколкото да се направи!
- Много съм изненадана, до този момент не съм си те представяла като неудачник!
- Ха-ха-ха! Много смешно, няма що! - той наклони глава, все едно й казваше: давай, стъпчи падналия на земята, смажи го с презрението си, много си сипна в тази игра.
- Отказваш се, преди да си опитал. След като го желаеш повече от всичко, докажи й, че го мислиш сериозно, и тя ще ти повярва. Иначе все едно се предаваш, без да си излязъл на ринга!
Погледите им се срещнаха и в тях се четеше ням въпрос.
- Ти така ли постъпваш? - попита той, без да я изпуска от очи, сякаш отговорът й можеше да промени живота му.
-Да.
- И какво, получава ли се?
Цялата бе настръхнала, толкова сериозно я фиксираше.
- Не за всичко. Само че коства много усилия. Исках да си взема матурата с висока оценка и успях, исках да дойда да уча в Лондон и дойдох, исках да ме приемат в това училище и ме приеха, така че ще стана известна модна дизайнерка, дори велика. Никой не успя да ме отклони дори на йота от пътя, който си бях начертала, защото бях решила, че няма да позволя на никого да го направи. Поставих си цел, не е толкова трудно. Когато вземеш сериозно решение за нещо, винаги успяваш да го изпълниш. Достатъчно е да го искаш, така успяваш да убедиш и околните. Дори кралицата!
- Има ли нещо друго, което си дала обет да постигнеш? - попита той, долавяйки, че моментът бе подходящ и тя бе свалила гарда.
- Да - отвърна тя, без да трепне, съвсем наясно за какво намеква той, но не му даде конкретен отговор.
Гледаха се в очите.
- Какво например?
- N01 уоиг Ъизтезз!3
- Напротив. Кажи ми...
Тя поклати глава.
- Ще ти го кажа, след като постигна целта си!
- Защото ще я постигнеш, разбира се.
-Разбира се...
На устните му се появи загадъчна усмивка, сякаш приемаше, че тя може би бе права, но че все пак работата още не беше опечена. Беше още в началото на пътя. Имаше някои формалности, които трябваше да преодолее. След което настъпи минута на тържественост, в която изпитаха непознато досега състояние на пълно отпускане, на разнеженост. Наслаждаваха се на душите си, на най-чувст-вителната част на сърцата си, бяха в състояние да изразят съвсем точно мислите си, но никой от двамата не произнесе на глас думите. Казаха си го с очи. Сякаш то не съществуваше или не му беше дошло времето. Завъртяха се в танго, разтвориха най-съкровеното в сърцата си, душите им деликатно се целунаха и двамата отново се озоваха насред уличната шумотевица от клаксони и минувачи, които тичаха и изпускаха на земята поничките си.