Огнено жертвоприношение
- Автор: Гамильтон Лорел К.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмил Люцканов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Огнено жертвоприношение». Краткое содержание книги:
— Няма оръжие, както виждате.
За да съм напълно сигурна, трябваше да го обискирам, но не исках да ми отвърне със същото, така че последвах примера му.
Смъкнах палтото и видях как се разшириха очите му, когато видя ножовете на китките ми.
— Госпожице Блейк, изненадахте ме неприятно.
Оставих палтото да падне на пода и свалих автомата, прекарвайки ремъка над главата си. Никак не исках да се разделя с него, но… можех да ги разбера. Те правеха ужасни неща с Грегъри и Вивиан. И аз на тяхно място не бих се решила да пусна някой, който носи огнестрелно оръжие. Свалих пълнителя и подадох автомата на Карсуел.
Очите му се поразшириха.
— Боите се, че мога да го обърна против вас и вашите приятели?
Свих рамене.
— Предпазливостта на момичето не се смята за порок.
Той се усмихна и дори очите му почти засияха.
— Вероятно сте права.
Извадих един нож от ножницата и му го подадох с дръжката напред.
Той отказа да го вземе. Вдигна ръка и рече:
— Можете да задържите ножовете си, госпожице Блейк. Те ще ви бъдат единствената защита, ако някой се приближи твърде много… до вас. Мисля, че на дамата трябва да се позволи да защити честта си.
По дяволите, той беше мил, беше истински джентълмен. Ако задържах у себе си втория пистолет и той го откриеше по-късно, едва ли щеше да бъде толкова мил.
— По дяволите — казах аз.
Карсуел се намръщи.
— Имам още един пистолет.
— Сигурно е скрит доста добре, госпожице Блейк.
Отново въздъхнах.
— И доста неудобно. Искате ли го, или не?
Той погледна Гидиън, който кимна.
— Да, моля, госпожице Блейк.
— Всички се обърнете с гръб.
Те ме погледнаха учудени.
— За да извадя пистолета, трябва да вдигна роклята. Не искам никой да ме гледа.
Да, беше глупава и детинска постъпка, но все пак не можех просто да си вдигна роклята пред очите на петима мъже. Татко ми не ме е възпитавал така.
Карсуел се обърна, без да го приканвам повторно. Някои ме погледнаха много развеселени, но всички се обърнаха, освен Гидиън.
— Бих бил лош телохранител, ако от уважение към вашата свенливост ви позволя да ни застреляте в гръб.
В думите му имаше смисъл.
— Добре, тогава аз ще се обърна с гръб към вас.
Така и направих, като за последен път бръкнах да извадя пистолета. Кобурът на кръста беше добра идея, но когато ми върнеха файърстара, той щеше да се озове в другия джоб на палтото. Дотегнало ми беше да си губя времето с роклята.
Подадох пистолета на Гидиън. Той го взе, като ме гледаше все така развеселен.
— Това ли е всичко, освен ножовете?
— Да — отвърнах аз.
— Честна дума?
— Да — кимнах.
Той също кимна, сякаш това беше достатъчно. Вече разбрах, че Карсуел е нечий слуга. Той бе истински британски войник от армията на кралица Виктория. Но дотогава не знаех, че е толкова стар. Ликантропите не остаряват така бавно. Или някой му помагаше, или не беше просто върколак.
— Ликантроп — рекох аз. — Но какво друго сте?
Той се усмихна, малките му горни и долни зъби светнаха. Само още един ликантроп с такива зъби бях виждала — Габриел. Така се получава, ако твърде много време прекарваш като звяр.
— Познайте — измърмори той с такъв нисък и боботещ глас, че потръпнах.
— Може ли да се обърна, госпожице Блейк? — попита Карсуел.
— Разбира се.
Той отново облече сакото си, приглади го и пак ми предложи ръка.
— Тръгваме ли, госпожице Блейк?
— Анита, казвам се Анита.
Той се усмихна.
— В такъв случай можете да ме наричате Томас.
Каза го така, сякаш малцина бяха онези, на които позволяваше да го наричат с малкото му име. Не можах да сдържа усмивката си.
— Благодаря, Томас.
Той притисна ръката ми по-уютно в свивката на своята.
— Би ми се искало… Анита, да се бяхме срещнали при по-добри обстоятелства.
Посрещнах тъжния му поглед и рекох:
— Какво ли правят там с моите хора, докато вие ме задържате тук с вежливите си усмивки?
— Надявам се, че когато влезем при тях, той вече ще е приключил — в този момент лицето му имаше почти болезнено изражение. — Зрелището не е подходящо за дама.
Опитах се да освободя ръката си, но той я стисна по-силно. В очите му вече нямаше тъга, а нещо, което не можех да определя.
— Искам да знаете, че това се върши против волята ми.
— Пуснете ме, Томас.
Той ми позволи да освободя ръката си. Изведнъж ме обзе страх от онова, което ме очакваше в шатрата. Никога не бях говорила с Вивиан, а Грегъри беше извратен гадняр, но внезапно осъзнах, че не искам да видя какво са им сторили.
— Томас, може би тя…? — заговори Гидиън, но Томас го прекъсна.