Огнено жертвоприношение
- Автор: Гамильтон Лорел К.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмил Люцканов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Огнено жертвоприношение». Краткое содержание книги:
Ако не бяха очите, нямаше да разпозная в него ликантропа. Виждала бях снимки на тигри с такива очи.
Двамата спряха на известно разстояние от нас. Ричард застана до мен, а Зейн и Джамил малко по-назад. Стояхме и се гледахме и ако не разбирах ситуацията, бих казала, че тези двамата се чувстват доста неловко. По-ниският каза:
— Аз съм капитан Томас Карсуел. Вие сигурно сте Ричард Зееман.
Говореше с британски акцент. Тонът му беше рязък, но не прекалено.
Ричард пристъпи напред.
— Аз съм Ричард Зееман. Това са Анита Блейк, Джамил и Зейн.
— Казвам се Гидиън — представи се човекът с причудливите очи. Гласът му беше почти болезнено нисък, сякаш дори в човешки облик той ръмжеше, толкова нисък, че гръбнакът ми завибрира.
— Къде са Вивиан и Грегъри? — попитах аз.
Капитан Томас Карсуел премигна и ме погледна. Изглежда, въпросът ми не му хареса.
— Наблизо са.
— Първо — заговори Гидиън, — трябва да ни предадете пистолета си, госпожице Блейк.
Поклатих глава.
— Не мисля.
Те се спогледаха.
— Не можем да ви пуснем с пистолет, госпожице Блейк — каза Карсуел.
— Всеки път, когато искат да ми вземат пистолета, това означава, че или ми нямат доверие, или са намислили нещо, което няма да ми хареса.
— Моля ви — рече Гидиън с дрезгавия си глас. — Трябва да разберете нашата настойчивост. Вие се ползвате с определена репутация.
— Анита? — каза Ричард. Това бе наполовина въпрос, наполовина нещо друго.
Поставих браунинга на предпазител и го подадох на Гидиън. Оставаха ми още два пистолета и два ножа. Така че можех да им дам браунинга.
Гидиън взе оръжието и отстъпи крачка назад към Карсуел.
— Благодаря, госпожице Блейк.
Аз кимнах.
— Няма защо.
— Тръгваме ли? — попита Карсуел и ми предложи ръка, сякаш щеше да ме води на ресторант.
Погледнах него, после Ричард, повдигнах въпросително вежди, исках да знам какво мисли той за това. Ричард леко повдигна рамене. Пъхнах лявата си ръка под ръката на Карсуел.
— Държите се много… цивилизовано — казах.
— Няма причина да се отказваме от добрите си маниери само защото ситуацията е… малко необичайна.
Позволих му да ме поведе към шатрата. Гидиън крачеше до Ричард. Те бяха почти еднакво високи и от излъчващите се от тях потоци енергия косъмчетата на тила ми затрептяха. Взаимно изпитваха силата си, тестваха се един друг, без да правят каквото и да било, само снижавайки постигнатия с труд самоконтрол. Джамил и Зейн вървяха зад нас като дисциплинирани войници.
Почти бяхме стигнали до шатрата, когато Карсуел спря и ръката му стисна по-силно моята. Плъзнах дясната си ръка зад гърба си, под палтото, и докоснах автомата.
— Има нещо тежко на гърба ви, госпожице Блейк, но едва ли е дамска чанта.
Той стисна още по-силно лявата ми ръка. Не ме заболя, но разбрах, че няма да ме пусне, не и без борба.
Бързо завъртях с дясната си ръка автомата на ремъка му и опрях дулото в гърдите на Карсуел — без да натискам силно, просто го държах така, както Карсуел държеше лявата ми ръка.
— Всички да запазят спокойствие — казах аз.
Те застинаха на местата си.
— Ние ще ви предадем вашите подчинени, госпожице Блейк — изръмжа Гидиън. — Няма нужда да правите това.
— Томас ме попита какво има на гърба ми. Показвам му.
— Не ме познавате достатъчно, за да ме наричате по име, госпожице Блейк — отбеляза Карсуел.
Замигах насреща му. Той не изпитваше никакъв страх. Беше човек — само да натиснех спусъка, и с него щеше да е свършено, — но той не се боеше. В кафявите му очи виждах единствено… печал. Уморена тъга, почти примирение с края. Поклатих глава.
— Простете, капитан Карсуел.
— Не можем да ви позволим да влезете в шатрата с това оръжие.
Тонът му беше много спокоен, делови.
— Бъди разумна, Анита — каза Ричард. — Ако беше на тяхно място, ти също щеше да искаш да са без оръжие.
Бедата бе в това, че за да сваля автомата, първо трябваше да снема палтото си. Но тогава щяха да видят ножовете. Не исках да се разделя с тях. Разбира се, оставаше ми файърстарът.
Пуснах автомата и той пак се скри зад гърба ми.
— Трябва да си сваля палтото.
Карсуел пусна ръката ми и предпазливо направи крачка назад, но остана достатъчно близко, за да успее да ме хване. Огледах спретнатото му облекло. Сакото бе твърде вталено, за да може да се скрие под него кобур, панталонът беше без джобове, но можеше да има нещо на кръста си.
— Ще сваля палтото си, ако вие свалите сакото — казах аз.
— Не нося оръжие, госпожице Блейк.
— Свалете сакото и ще ви повярвам.
Той въздъхна и съблече сакото, обърна се кръгом и вдигна ръце настрани.