Джентълмени и играчи

Преди лягане изпих две чаши кларе — разбира се, не очаквам Бевънс да одобри това, както и пая с месо, който вървеше с тях — и в три и половина се събудих жаден, с натежала глава и тежко предчувствие, че най-лошото тепърва предстои.

Излязох за училище по-рано, за да избистря мислите си и да имам време да планирам стратегия срещу Найт. Все още валеше и когато стигнах портите на „Сейнт Осуалдс“, палтото и шапката ми бяха прогизнали от дъжд.

Беше едва осем без петнайсет и на служебния паркинг имаше малко коли: колата на директора, на Пат Бишъп и малката небесносиня мазда на Изабел Тапи. Тъкмо се чудех на това (Изабел рядко пристига преди осем и половина, а най-често дори в девет), когато чух шум от кола зад гърба си. Обърнах се и видях очуканото старо волво на Пеърман да влиза в пустия паркинг, оставяйки криволичеща следа върху влажния асфалт. На седалката до шофьора беше Кити Тийг. И двамата изглеждаха напрегнати — Кити се криеше зад вестник, Пеърман вървеше много бързо.

Хрумна ми, че може да се е случило нещо със съпругата на Пеърман, Сали. Бях я виждал само веднъж след заболяването й и тя ми се стори съсухрена и прежълтяла въпреки широката храбра усмивка, а кестенявата коса на главата й като че ли беше перука.

Но когато видях Пеърман да влиза, следван от Кити, разбрах, че е нещо по-сериозно. Лицето му беше отчаяно. Той не отвърна на поздрава ми, почти не ме погледна, докато отваряше вратата. Зад него Кити вдигна глава и веднага избухна в сълзи, това ме изненада и докато се опомня, за да я попитам какво става, Пеърман вече се отдалечаваше по средния коридор, оставяйки след себе си диря от мокри стъпки по излъскания паркет.

— За бога, какво се е случило? — попитах аз.

Кити закри лицето си с ръце.

— Сали… — започна тя. — Получила е писмо. Тази сутрин. Отворила го е на закуска.

— Писмо? — Сали и Кити бяха близки, но въпреки това такава скръб ми се виждаше неоправдана. — Какво писмо?

В първия миг тя като че ли нямаше сили да отговори. После ме погледна през размазания си грим и тихо каза:

— Анонимно писмо. За Крис и мен.

— Наистина ли? — Трябваше ми известно време да разбера какво има предвид. Кити и Пеърман? Пеърман и госпожица Тийг?

Помислих си, че наистина остарявам: изобщо не ми беше хрумвало. Знаех, че са приятели, че Кити му помага, често дори в извънработно време. Но сега всичко излезе наяве: представях си как са пазили връзката си в тайна от Сали, за да не я тревожат, как са се надявали един ден да се оженят, а сега… сега…