Няма време за сбогом
- Автор: Баркли Линвуд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Няма време за сбогом». Краткое содержание книги:
— Чух нещо за това.
— Какво друго чу?
— Чух, че хората, които са го извършили, са си получили заслуженото.
Винс се усмихна мрачно.
— Да. Защо ме попита дали баща ми е имал пари?
— Мислиш ли, че баща ти може да е изпитвал съчувствие към Синтия и положението, в което е изпаднала, до такава степен, че да помогне за заплащането на образованието й в колежа?
— Какво?
— Само питам. Дали е решил, че ти носиш някаква отговорност и може би имаш нещо общо с изчезването на семейството й и анонимно е давал пари на леля й Тес да плаща колежа й?
Винс ме погледна така, сякаш си бях изгубил ума.
— Казваш, че си учител? Позволяват ли на откачалки да преподават в държавни училища?
— Можеше само да кажеш „не“.
— Не.
Поспорих за миг със себе си дали да споделя информацията, но понякога трябва да се ръководиш от инстинктите си.
— Защото някой го е правил.
— Сериозно? Някой е давал пари на леля й за колежа?
— Да.
— И никой не знае кой?
— Не.
— Странно. И казваш, че лелята е убита?
— Точно така.
Винс Флеминг се облегна назад на стола и се втренчи в тавана, а после подпря лакти на масата и дълбоко въздъхна.
— Ще ти призная нещо, но не казвай на ченгетата. Ако ме попитат, ще отрека, защото може да намерят начин да го използват срещу мен.
— Добре.
— Може би трябваше да им го кажа и нямаше да ми направят нищо, но не можех да си позволя да рискувам. Не можех да призная къде съм бил тогава, въпреки че можеше да помогна на Синтия. Предполагам, че на ченгетата им е минало през ума, че Синтия може да има нещо общо с убийството на семейството си, макар да знам, че не би го направила. Не исках да се забърквам в тази история.
Устата ми пресъхна.
— Ще ти бъда благодарен, каквото и да ми кажеш.
Винс затвори очи, сякаш си представяше сцената.
— Онази нощ, след като баща й ни намери в колата и заведе Синтия вкъщи, аз подкарах след тях. Не ги следях, но се чудех доколко е загазила и исках да видя дали баща й ще й крещи. Бях обаче далеч зад тях и не видях много. Те спряха на алеята пред дома си и влязоха в къщата. Синтия леко залиташе. И двамата бяхме пийнали, но аз вече издържах на повечко алкохол. — Той се ухили. — Започнах рано.
Усетих, че ще каже нещо важно, и не исках да го бавя с глупави забележки.
— Както и да е. Спрях малко по-нататък по улицата. Помислих, че тя може да излезе отново, след като родителите й се накарат, да се ядоса и да изскочи навън, а аз да я взема в колата. Това обаче не се случи. И след малко друга кола мина покрай мен, съвсем бавно, сякаш някой се опитваше да прочете номерата на къщите. Не обърнах голямо внимание, но после, щом стигна до края на улицата, колата обърна и спря през две къщи от дома на Синтия.
— Видя ли кой е вътре? Каква беше колата?
— Някаква таратайка, „Амбасадор“ или „Ребъл“. Мисля, че беше синя. Вътре изглежда имаше само един човек. Не можах да го видя добре, но ми се стори, че е жена. Не ме питай защо, но имах такова чувство.
— Жена е паркирала пред къщата. Наблюдаваше ли я?
— Така мисля. И си спомням, че регистрационните номера не бяха от Кънектикът, а от щата Ню Йорк. Навремето бяха леко оранжеви.
— Колко време стоя там колата?
— Не след дълго госпожа Биги и Тод излязоха, качиха се в нейната кола и потеглиха.
— Само двамата? А бащата, Клейтън, не беше ли с тях?
— Не. Само майката и синът. Той седна отпред до нея. Мисля, че още нямаше шофьорска книжка, но не съм сигурен. Отидоха някъде. Не знам къде. Щом завиха зад ъгъла, другата кола запали фаровете и тръгна след тях.
— А ти какво направи?
— Седях там. Какво друго?
— Но другата кола е проследила майката и брата на Синтия.
Винс ме погледна.
— Прекалено бързо ли разказвам?
— Не, не, но Синтия не знае тази история.
— Това видях.
— Нещо друго?
— Стоях там още четирийсет и пет минути и тъкмо реших да зарежа всичко и да се прибера у дома, когато вратата на къщата отново се отвори и бащата, Клейтън, изхвърча навън, сякаш имаше таралеж в гащите. Качи се в колата и подкара с бясна скорост.
Замислих се върху думите му.
— Прецених обстановката. Всички бяха излезли, освен Синтия. Отидох и почуках на вратата. Мислех да поговоря с нея. Потропах силно пет-шест пъти, но никой не отвори, затова реших, че е заспала. Разкарах се оттам и се върнах у дома. — Флеминг сви рамене.