Град на небесен огън

— Ала цялата му любов беше за Джеис. Проблемният, непокорният, съкрушеният. Аз правех всичко, което баща ни поискаше от мен, и той ме мразеше заради това. Мразеше и теб. — Очите му горяха, сребро в чернотата. — Истинска ирония, нали, Клариса? С теб сме негови кръвни деца, а той ни ненавиждаше. Теб — защото му отне маика ни. Мен — защото бях точно това, което той ме създаде да бъда.

В ума на Клеъри изплува образът на Джеис, окървавен и ранен, стиснал меча на Моргенстърн в ръката си, да стой на брега на езерото Лин и да крещи на Моргенстърн: "Защо си го направил? Не ти е бил нужен син, ти вече си имал син!".

А после и Валънтаин, които му отвръщаше с дрезгав глас: "Не ми трябваше син, а воин. Надявах се Джонатан да стане този воин, но у него имаше твърде много от демоничната природа. той беше твърде жесток, твърде импулсивен, без никакъв финес. Още докато беше пеленаче, започнах да се боя, че няма да му стигне търпението или съчувствието, за да ме последва, да оглави Клеива след смъртта ми. И реших да опитам с теб. С теб обаче имах обратния проблем. Ти беше твърде нежен. Твърде състрадателен. Разбери ме, сине, аз те обичах заради тези ти качества".

Чу как Себастиан си пое дъх, рязък звук в тишината.

— Знаеш, че казвам истината — рече той.

— Ала не знам защо има значение.

— Защото с теб сме еднакви! — Гласът му се изви и когато Клеъри потръпна, пръстите и се доближиха с още няколко милиметра до дръжката на Хеосфорос. — Ти си моя — продължи Себастиан, овладяваики гласа си с видимо усилие. — Винаги си била моя. Когато се роди, беше моя, моята сестра, макар да не ме познаваше. Има връзки, които нищо не може да заличи. И точно затова ти давам втори шанс.

— Втори шанс за какво? — Ръката й се спусна още един сантиметър надолу.

— Аз ще победя. И ти го знаеш. Беше в Бурен и при Цитаделата. С очите си видя силата на Помрачените. Знаеш на какво е способен Пъкленият бокал. Ако обърнеш гръб на Аликанте и доидеш с мен, ако ми се вречеш във вярност, ще ти дам онова, което не съм давал на никой друг. Никога. Защото го запазих за теб.

Клеъри облегна глава на стената. Стомахът и се беше свил; пръстите и докосваха едва-едва дръжката на меча. Очите на Себастиан бяха приковани в нейните.

— И какво е то?

И тогава той се усмихна, изпускаики дъха си, сякаш въпросът и му бе донесъл облекчение. За миг сякаш засия от собственото си убеждение; да го гледа човек, бе, като да гледа град, обгърнат в пламъци.

— Милост — отвърна Себастиан.

* * *

Вечерята беше учудващо изискана. Магнус се бе хранил заедно с елфи само няколко пъти през живота си и декорът винаги имаше натуралистичен уклон — маси от дънери на дървета, прибори, изработени от изкусно оформени клонки, блюда с ядки и горски плодове. Всеки път си бе тръгвал с чувството, че преживяването определено би му харесало повече, ако беше катерица.

Тук, в Идрис обаче, в къщата, осигурена за феите, масата беше застлана с бяла ленена покривка. Люк, Джослин, Рафаел, Мелиорн и Магнус се хранеха от съдове, изработени от лакиран махагон; гарафите бяха кристални, а приборите, от уважение както към Люк, така и към присъстващите елфи, не бяха от сребро или желязо, а от изящни фиданки. Елфически рицари стояха на пост пред изходите на стаята, безмълвни и неподвижни, стиснали дълги бели копия, чието мътно сияние хвърляше мека светлина в помещението.