Град на небесен огън
- Автор: Клэр Кассандра
- Серия: Реликвите на смъртните #6
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на небесен огън». Краткое содержание книги:
— Себастиан. — За неино изумление, гласът не и изневери. Струваше и се, че усеща всеки сантиметър от тялото си. Чувстваше се оголена и уязвима, сякаш стоеше без боино облекло и нищо, с което да се предпази, насред хвърчащи парчета стъкло.
— Защо си тук?
Острото му лице беше замислено, изпитателно. Змия, заспала на слънце, която току-що се бе събудила и все още не беше опасна.
— Защото ми липсваше, сестричке. А аз липсвах ли ти?
Клеъри искаше да изпищи, ала Себастиан щеше да изпрати кама в гърлото и, преди да е успяла да издаде и звук. Опита се да успокои думкането на сърцето си — преди беше успяла да оцелее. Можеше да го направи отново.
— Последния път, когато те видях, беше опрял арбалет в гърба ми — каза тя. — Така че отговорът е "не".
Себастиан описа ленива фигура във въздуха.
— Лъжеш.
— Ти също — отвърна Клеъри. — Не си тук, защото ти липсвам; тук си, защото искаш нещо. — Какво е то?
В миг Себастиан се изправи — изящно движение, прекалено бързо, за да може Клеъри да го проследи с поглед. Кичур бяло-руса коса падаше в очите му и Клеъри си спомни как стой до него на брега на Сена и гледа как лъчите на слънцето си играят с косата му, фина и бледа като пухчета на глухарче. Как се чуди дали и Валънтаин е изглеждал така, когато е бил млад.
— Може би искам да сключим примирие — каза той.
— Клейвът няма да иска да сключи примирие с теб.
— Нима? След случилото се миналата нощ? — Себастиан направи крачка към нея. Мисълта, че не е в състояние да избяга, отново я връхлетя и Клеъри трябваше да преглътне надигналия се в гърдите и писък. — Ние сме от два различни лагера. Имаме враждуващи армии. Не трябва ли да постъпим точно така? Да сключим примирие или да се бием, докато някои не понесе достатъчно жертви и не се предаде? А може би не се интересувам от примирие с тях. Може би ме интересува единствено примирие с теб.
— Защо? Ти не прощаваш. Познавам те. Онова, което сторих… няма да ми го простиш.
Ново мълниеносно движение и ето че той се притискаше в нея; пръстите му се обвиха около китката й и я приковаха над главата й.
— Кое от всичко? Това, че унищожи къщата ми… къщата на баща ни? Това, че ме излъга и предаде? Това, че разкъса връзката ми с Джеис? — Клеъри виждаше искрицата ярост дълбоко в очите му, усещаше биенето на сърцето му.
Копнееше да го изрита, ала краката и отказваха да помръднат. Гласът и, когато проговори, трепереше.
— Всичко.
Себастиан бе толкова близо, че тя почувства, когато напрежението напусна тялото му. То беше жилаво и кораво, слабо като тялото на хрътка и острите му ръбове се забиваха в нея.
— Мисля, че може би ми направи услуга. Може би дори си възнамерявала да ми направиш услуга. — Клеъри виждаше отражението си в смущаващите му очи, чиито ириси бяха толкова тъмни, че почти се сливаха със зениците. — Твърде много разчитах на наследството и закрилата на баща ми. На Джеис. Трябваше да се уповавам единствено на себе си. Понякога трябва да загубиш всичко, за да го спечелиш наново, и тогава сладостта на това, да си го възвърнеш, е още по-голяма, заради болката от загубата. Сам обединих Помрачените. Сам сключих съюзничества. Сам сложих ръка върху Институтите в Буенос Айрес, Банкок, Лос Анджелис…
— Сам убиваше и съсипваше семейства — каза Клеъри. — Пред тази къща беше разположен страж, който да ме пази. Какво стори с него?
— Напомних му, че трябва по-добре да си върши работата. Да брани сестра ми. — той вдигна ръката, с която не притискаше китката и в стената, и докосна една от къдриците й, потърквайки я между пръстите си. — Червена — каза почти сънливо, — като залез и кръв, и огън. Като връхчето на падаща звезда, когато докосне атмосферата. Ние сме Моргенстърн — добави и сега в гласа му се прокрадна тъмна болка. — Ярки утринни звезди. Деца на Луцифер, наи-красивият от Божиите ангели. Ставаме толкова по-прекрасни, когато паднем. — той замълча за миг. — Погледни
ме, Клеъри. Погледни ме.
Тя се подчини неохотно. Черните му очи бяха приковани в неините с остър глад; контрастираха с бялата му като сол коса, с бледата кожа, с розовината, обагрила едва-едва скулите му. Художничката у Клеъри знаеше, че е красив, така както беше красива една пантера или бутилка, съдържаща искряща отрова, или пък полираните скелети на мъртвите. Веднъж Люк и беше казал, че неиният талант е да вижда красотата и ужаса на обикновените неща. И макар Себастиан изобщо да не беше обикновен, у него тя виждаше и двете.