Град на небесен огън
- Автор: Клэр Кассандра
- Серия: Реликвите на смъртните #6
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на небесен огън». Краткое содержание книги:
Тъмносините очи на Робърт се върнаха на Саймън.
— Ще говорим утре на заседанието, ако си изтрезнял. Ако Рафаел Сантяго иска да ми кажеш нещо, можеш да го направиш пред Клейва.
— Не… — започна Саймън, но Клеъри го прекъсна:
— Отлично. Ще го доведа на заседанието утре. Саимън, трябва да се приберем, преди да се е стъмнило, знаеш го.
Саймън изглеждаше леко замаян.
— Така ли?
— Утре, на заседанието — кратко каза Робърт, след което се обърна и се върна в къщата. Изабел се поколеба за миг. Носеше широка тъмна риза и дънки; бледите и стъпала бяха боси върху тясната каменна пътека и тя трепереше.
— Откъде е взел дрогирана кръв? — попита тя, махвайки с ръка към Саймън.
— Рафаел — обясни Клеъри.
Изабел извъртя очи.
— До утре ще се оправи. Сложи го да си легне. — Тя махна на Хелън и Еилиин, които се бяха облегнали от двете страни на портичката с неприкрито любопитство. — Ще се видим на заседанието.
— Изабел — започна Саимън и размаха ръце, но преди да успее да направи още някоя глупост, Клеъри го сграбчи за гърба на якето и го повлече към улицата.
* * *
Тъи като Саимън непрекъснато хлътваше ту в една, ту в друга уличка, а веднъж дори настоя да проникнат с взлом в един магазин за захарни изделия, докато стигнат до къщата на Аматис, вече се беше стъмнило. Клеъри се огледа наоколо за следа от пазача, които маика и бе казала, че ще постави, но не видя никого. той или беше скрит изключително добре, или, както бе по-вероятно, вече бе отишъл да докладва на родителите й за закъснението на дъщеря им.
Клеъри изкачи мрачно стъпалата на къщата, отключи и издърпа Саимън вътре. Някъде около площад "Кладенеца" той беше престанал да се съпротивлява и бе започнал да се прозява, а сега очите му се затваряха.
— Мразя Рафаел — каза той.
— И аз си мислех същото — отвърна Клеъри, докато го завърташе. — Хаиде, да те сложим да си легнеш.
Издърпа го до дивана и Саимън рухна върху възглавниците. Слаба лунна светлина се процеждаше през дантелените завеси, които закриваха големите прозорци, гледащи към улицата. Очите на Саимън, докато се мъчеше да ги държи отворени, бяха с цвета на опушен кварц.
— Заспивай — каза Клеъри. — Мама и Люк сигурно всеки момент ще се върнат.
Тя се обърна, за да го остави, но Саймън я улови за ръкава.
— Клеъри, внимавай.
Тя се освободи внимателно и пое нагоре по стълбите, изваждаики руническия камък, за да си освети пътя. Прозорците в коридора на втория етаж бяха отворени и през тях повяваше хладен ветрец, които носеше мирис на градски камъни и канали, и си играеше с косата й. Клеъри стигна до стаята си, отвори вратата… и се вкамени.
Магическата светлина туптеше в ръката и и хвърляше ярки ивици светлина в стаята. На леглото и седеше някои. Някои висок, с бяло-руса коса, меч в скута и сребърна гривна, която гореше като огън на магическата светлина.
"Ако не мога да склоня Небето, ще вдигна Ада.“
— Здравей, сестричке моя — каза Себастиан.
10
Тез бурни чувства
Собственото и дрезгаво дишане отекваше силно в уши те и. Спомни си първия път, когато Люк я заведе да плува и как бе потънала толкова дълбоко в синьозелената вода, че светът наоколо бе изчезнал и бе останал единствено звукът от ударите на сърцето и, кънтящ и изопачен. Беше се запитала дали не бе напуснала света, дали щеше да се изгуби завинаги и тогава Люк бе посегнал и я бе издърпал на повърхността, под лъчите на слънцето, плюеща вода и дезориентирана.
В този миг Клеъри се чувстваше по съвсем същия начин, сякаш беше пропаднала в друг свят, разкривен и задушаващ, и нереален. Стаята си бе като преди
— същите остарели мебели, дървени стени и пъстроцветна черга, избеляла и мътна на лунната светлина, ала сега Себастиан се бе появил в нея, като екзотично отровно цвете, поникнало насред леха от познати бурени.
Като на забавен каданс, Клеъри се обърна, за да побегне през отворената врата… само за да види как тя се затръшва пред лицето и. Някаква невидима сила я сграбчи, завъртя я и я блъсна в стената. Главата и се удари в дървото и тя примига, за да прогони сълзите на болка; опита се да раздвижи крака, но не успя. Беше притисната до стената, парализирана от кръста надолу.
— Моите извинения за приковаващата магия — каза Себастиан с лековат насмешлив тон. Облягаше се на възглавниците, извил гръб като котка, така че ръцете му докосваха таблата на леглото. Тениската му се беше вдигнала, оголваики плоския му блед корем, белязан с руни. В позата му несъмнено имаше нещо, което би трябвало да бъде съблазнително; нещо, от което Клеъри усети, че и се повдига. — Отне ми известно време да подготвя всичко, но знаеш как е — не бива да рискуваме.