Град на небесен огън
- Автор: Клэр Кассандра
- Серия: Реликвите на смъртните #6
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на небесен огън». Краткое содержание книги:
Кафявите очи на Рафаел искряха.
— Със съжаление, научих за приятеля ти върколак.
Саймън настръхна и Клеъри сложи ръка върху неговата.
— Не е вярно — каза той — Ненавиждаше това, че имам телохранител от Претор Лупус.
Рафаел затананика замислено.
— Без телохранител, без Знака на Каин. Изгубил всяка защита. Сигурно е странно, дневни вампире, да знаеш, че наистина може да умреш.
Саймън го зяпна.
— Защо толкова се стараеш? — попита той и отпи нова глътка кръв. Този път тя му се стори горчива и мъничко кисела. — Да ме накараш да те намразя. Или просто самият ти ме ненавиждаш?
Последва дълго мълчание. Саимън забеляза, че Рафаел е бос; стоеше точно до ръба на слънчевата светлина, там, където лъчите хвърляха ивица върху дървения под. Една крачка напред и те щяха да изгорят кожата му.
Саимън преглътна и усети вкуса на кръвта в устата си. Чувстваше се мъничко нестабилен.
— Не, не ме мразиш — осъзна той, приковал поглед в белия белег върху шията на Рафаел, където понякога имаше разпятие. — Завиждаш.
Без да каже нито дума, Рафаел затвори вратата.
* * *
Клеъри изпусна дъха си.
— Леле. Това мина добре.
Саимън не каза нищо. Просто се обърна и пое надолу по стъпалата. Поспря на наи-долното, за да довърши шишето, след което, за изненада на Клеъри, го хвърли. То полетя надолу по улицата, блъсна се в един стълб и се пръсна, оставяики петно от кръв върху желязото.
— Саймън? — Клеъри забърза надолу по стъпалата. — Добре ли си?
Той направи неопределен жест.
— Не знам. Джордан, Мая, Рафаел, всичко това е… твърде много. Нямам представа какво би трябвало да сторя.
— Да говориш с инквизитора от негово име ли имаш предвид?
Саимън тръгна безцелно по улицата и Клеъри побърза да го настигне. Вятърът се беше усилил и рошеше кестенявата му коса.
— Всичко. — Саимън залитна, докато се отдалечаваше от нея, и Клеъри присви подозрително очи. Ако не знаеше, че не е така, би си помислила, че е пиян. — Мястото ми не е тук. — Беше спрял пред къщата на инквизитора. Отметна глава назад и се загледа в прозорците. — Какво ли правят там вътре според теб?
— Вечерят? — предположи Клеъри. Уличните лампи вече бяха запалени, обливаики улицата с магическа светлина. — Живеят собствения си живот? О, хаиде, Саймън. Те вероятно познават някои от загиналите в битката снощи. Ако искаш да се видиш с Изабел, утре е заседанието на Съвета и…
— Тя знае — каза той. — Че родителите и вероятно ще се разделят. Че баща и е имал афера.
— Баща й какво? — Клеъри го зяпна. — Кога?
— Преди много време. — Саимън определено заваляше думите. — Преди Макс. Щял е да ги напусне, но… научил за Макс и останал. Мерис казала на Изабел, преди много години. Не е честно да стоварваш подобно нещо върху плещите на едно малко момиче. Изи е силна, но въпреки това… Не бива да го правиш. Не и на собственото си
дете. Трябва сам да носиш своя товар.
— СаИмън. — Клеъри си помисли за неговата маИка, която го отпраща от вратата си. "Не бива да го правиш. Не и на собственото си дете." — Откога знаеш? За Робърт и Мерис?
— От няколко месеца. — той се приближи до портата на къщата. — Исках да и помогна, ала тя не желаеше да казвам каквото и да било, да правя каквото и да било… между другото, маика ти знае. Тя каза на Изи с кого е имал афера Робърт. Не е бил някой, за когото тя е чувала. Не знам това улеснява ли нещата, или ги влошава.
— Какво? Саймън, ти залиташ. Саймън…
Саймън се блъсна в оградата пред дома на инквизитора с оглушителен трясък.
— Изабел! — провикна се той, отметнал глава назад. — Изабел!
— Мили боже! — Клеъри го сграбчи за ръкава. — Саимън! — изсъска тя. — Ти си вампир насред Идрис. Може би ще е по-добре да не се опитваш да привлечеш вниманието с крясъци.
Саймън не й обърна никакво внимание.
— Изабел! — извика той отново. — Украси стената с гарвановочерните си коси!*
* Алюзия за приказката "Рапунцел" на Братя Грим. — Бел. прев.
— Мили боже — прошепна Клеъри. — Имало е нещо в кръвта, която Рафаел ти даде, нали? Ще го убия.
— Той вече е мъртъв — отбеляза Саймън.
— той е нежив. Очевидно все още може да умре… е, ами отново. Ще го убия наново. Хаиде, Саимън. Да се прибираме вкъщи. Ще си легнеш и ще си сложиш лед на челото…
— Изабел! — изкрещя Саймън.