Една любов в Париж
- Автор: Моэм Сомерсет Уильям
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Петрова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Една любов в Париж». Краткое содержание книги:
— Но го преживяваш много силно, а аз мисля, че изкуството е въпрос на чувствата. Не че не обичам истинските картини. Всъщност много обичам да гледам картини.
— Не бива да се измъчваш с такива мисли. Много естествено е ти да гледаш другояче на картините, не като мене. Ти си млад и здрав, щастлив, добре ти е. Не си глупав. За тебе картините са само една от многото радости. Когато ги гледаш, изпитваш известно чувство на топлота и задоволство. Да се разходиш из някоя картинна галерия за тебе е много приятен начин да прекарваш един свободен час. Какво повече искаш? Но аз, знаеш, винаги съм била бедна, често пъти и гладна, и понякога страшно самотна. За мене картините са били истинско богатство, храна и пиене и дружба. Когато работех, а господарката ми пак ме довеждаше до отчаяние с постоянното си мърморене, изтичвах до Лувъра по време на обедната почивка и така забравях изобщо за нейните мъмрения и караници. Когато после майка ми умря и не ми остана никой на света, картините ми бяха утеха. През дългите месеци, когато Робер лежеше в предварителния арест — а аз бях бременна, — сигурно щях да посегна на живота си, ако не можех да отивам там, където никой не ме познаваше и не се втренчваше в мене и можех да оставам насаме с моите приятели картините. Те означаваха за мене спокойствие и мир. Вдъхваха ми нова смелост. Не ми помагаха великите, всеизвестни шедьоври, а малките, скромни картини, на които никой не обръщаше внимание; струваше ми се, че те се радваха, като се заглеждах в тях. Тогава започваше да ми се струва, че нищо в живота не е така важно, защото всичко отминава. Търпение, търпение! Там го научих. А и съзнавах, че над всички ужаси, над всичката мизерия и жестокост на света има нещо по-велико и по-важно от всичко това и то помага на човек да понася изпитанията: човешкият дух и красотата, създадена от него. Толкова ли е чудно наистина, че такова голямо значение има за мене картината, която тази сутрин ти показах?
За да използуват колкото може по-добре хубавото време, те се запътиха нагоре по оживения булевард Сен Мишел, а като стигнаха до края му, завиха в Люксембургската градина. Седнаха и заследиха движението, без да разговарят много; следяха главно как гувернантките бутат пред себе си детските колички и за съжаление не носеха вече дълги копринени панделки, както в миналото. Следяха и старите дами в черно облекло, които надзираваха търпеливо малки деца, следяха и по-възрастните мъже, завити чак до носа с вълнени шалове и унесени в мисли. Радостно наблюдаваха палавите игри на дългокраките момченца и момиченца и се питаха какво толкова сериозно може да разискват двамата млади студенти, които току-що минаха покрай тях. Съвсем не приличаше на градска градина, а по-скоро на домашна градина за всички обитатели от левия бряг на Сена — в цялата картина имаше нещо трогателно и интимно. Все пак студените лъчи на залязващото слънце й придаваха известна меланхолия, а се долавяше и нещо недействително с нейната желязна преграда, която я делеше от трескавото бързане и безпокойство на големия град. Като наблюдаваше човек възрастните хора, които вървяха по посипаната с пясък алея, и децата, чиито викове се сливаха в една обща радостна глъчка, оставаше с впечатлението, че не хора, а призраци се разхождат и играят и като сбирщина от духове ще се разпръсне в мрака като цигарен дим, щом наближи утринният здрач. Стана много студено и Чарли и Лидия се запътиха към хотела — мълчаливо, но като добри приятели.
Когато се озоваха в стаята, Лидия измъкна от куфарчето си малка тетрадка с ноти за пиано.
— Донесох някои неща — Робер постоянно ги свиреше. Аз самата свиря толкова лошо, а при Алексееви няма пиано. Ще можеш ли да ги изсвириш?
Чарли прегледа нотите. Руска музика. Някои от пиесите му бяха познати.
— Мисля, че ще мога — отговори той.
— Долу има пиано, а сега тъкмо няма никой в салона. Хайде да слезем долу.
Пианото беше много разстроено, клавиатурата пожълтяла от старост, а клавишите малко употребявани, затова съвсем затегнати. Пред пианото имаше високо канапе и Лидия седна до Чарли. Той постави върху стойката една позната му пиеса от Скрябин, удари няколко акорда, за да опита пианото, и засвири. Лидия започна да следи с очи нотите и да обръща страниците. Чарли беше учил в Лондон при най-добрите учители, а се беше и упражнявал усърдно. Беше свирил на концерти в училище, а по-късно и в Кеймбридж и по този начин беше придобил известна самоувереност. Имаше лек приятен удар. Свиреше с истинска наслада.
— Тъй — каза той, когато свърши.