Една любов в Париж
- Автор: Моэм Сомерсет Уильям
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Петрова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Една любов в Париж». Краткое содержание книги:
— Само толкова ли те впечатлява? На мене пък сърцето ми се къса, като я гледам.
— Тази ли? — викна Чарли съвсем слисан. — Един хляб и една кана вино? Разбира се, много хубаво са нарисувани.
— Да, прав си. Много хубаво са нарисувани. Нарисувал ги е с чувство и обич. Не е само един хляб и една кана вино, а хлябът на живота и кръвта на Исуса — но не хлябът и виното, запазени за онези, които са гладни и жадни за тях, или пък които свещениците при разни тържествени случаи милостиво раздават. Нарисувал е насъщния хляб на всички живеещи жени и мъже. Толкова смирено скромни, толкова естествени, толкова изпълнени с доброта — хлябът и виното на бедните, които нищо друго не искат, освен да ги оставят на мира да ги припечелват с труда си и на спокойствие да изяждат тази си проста храна. Този е повикът на презрените и прокудените. Тази картина ти казва, че човек е добър, колкото и да е грешил. Този хляб и тази кана вино са символ на радостта и грижите на всички натъжени и отрудени. Те надават вик за милост и доброта; говорят ти, че са от една и съща плът и кръв с тебе. Говорят ти, че животът е кратък и тежък, а гробът студен и пуст. Не е просто един хляб и една кана вино; в тях се крие тайната на хората по земята, пламенният им копнеж за малко приятелство и обич; крие се смирението на тяхното примирение, когато разберат, че ги лишават дори и от тези прости дарове.
Гласът на Лидия затрепера, сълзи потекоха от очите й. Тя ги избърса веднага.
— И не е ли удивително как този добродушен старец е успял да създаде такова чудно хубаво нещо, с нищо друго освен тези прости неща, с благородната си и чувствителна душа на художник, та чак до дъното на душата ти те трогва? И е искал може би несъзнателно, почти без самият той да го предугажда, да ни покаже, че човек може да сътвори хубост дори и от болките, потисничеството и коравосърдечието на другите, стига самият той да има достатъчно обич и състрадание. Нали?
Тя замълча и се загледа продължително в картината. И Чарли се загледа, но с недоумение. Картината беше много хубава. Досега той нито веднъж не се беше заглеждал внимателно в нея, затова се зарадва, че Лидия му обърна внимание, и че тази творба посвоему е трогателна. Но разбира се, той не можа да види в нея всичко онова, което Лидия виждаше. Чудна, непонятна жена! Беше малко мъчително да я гледа разплакана на публично място, в картинната галерия. В какво неудобно положение могат да поставят човек тези руснаци! Кой би могъл да допусне, че една картина може да впечатли толкова силно? Той си спомни думите на майка си как един състудент на дядо му припаднал пред „Одалиската“ на Енгр; но то е станало много отдавна, още през деветнадесетия век, когато хората са били много романтични и впечатлителни. Лидия обърна към него лицето си, с лъчезарна усмивка по устните си, че той се слиса, като я видя тъй бързо да минава от плач на смях.
— Да си отиваме ли вече? — запита тя.
— Не искаш ли да видиш други картини?
— Защо? Нали видях една, чувствувам се щастлива и спокойна. Какво ще спечеля, ако видя и други?
— М… да. Добре тогава.
Какъв смешен начин да се посещава картинна галерия! За картините на Вато и Фрагонар изобщо не се огледаха. Майка му сигурно ще го пита дали е видял „Отпътуването за Китера“. Някой й разказвал, че тази картина била почистена и сигурно щеше да полюбопитствува дали цветовете са излезли сполучливи.
Направиха някои покупки, после отидоха на обед в малък ресторант по отсрещния бряг на кея. Лидия се нахрани както обикновено — с голямо желание. Обичаше да се намира сред много хора и сред оживеното движение и шума на улиците. Беше в добро настроение. Силното душевно вълнение й беше подействувало, изглежда, като очистителна баня за духа. Заговори с подчертана веселост за банални неща. Но Чарли беше замислен. Не му беше така лесно да се отърси от обзелото го безпокойство. Обикновено Лидия почти не забелязваше настроението му, но вътрешната му борба се отразяваше толкова ясно върху лицето му, че най-сетне тя не можа да не го долови.
— Защо си тъй мълчалив? — запита го тя със съчувствие и дружелюбно усмихната.
— Бях се замислил. Знаеш, открай време съм се интересувал от изкуството. Родителите ми са големи негови почитатели; мнозина биха ги нарекли и интелигенти, мисля. Винаги са искали аз и сестра ми да се научим да разбираме изкуството и аз си мислех, че можем. Сега се безпокоя, като виждам, че всъщност го разбирам по-малко от тебе, въпреки всички мои усилия и възможностите, които ми бяха дадени.
— Я гледай ти! Ами че аз нищо не разбирам от изкуство! — отвърна му тя със смях.