Атлас изправи рамене (Първа част: Не им противоречи)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Първа част: Не им противоречи)». Краткое содержание книги:
— Ами не знам! Но не бива да стои тук сам.
— Зарежи — каза Риърдън. И докато си мислеше мъгляво, че не иска да нарани чувствата им, той не можа да се спре да не добави: — Нямате представа колко усилено се опитвам да ме оставят на мира.
— Ето, виждаш ли? — усмихна се Лилиан на Филип. — Да се наслаждаваш на живота и на хората не е толкова просто, колкото да излееш един тон стомана. Интелектуалните стремежи не се научават на пазара.
Филип се изсмя.
— Не се притеснявам за интелектуалните му стремежи. Колко си сигурна за пуританството, Лилиан? Ако бях на твое място, нямаше да го оставям свободно да се оглежда наоколо. Има твърде много красиви жени тази вечер.
— Хенри да се занимава с мисли за изневяра? Ласкаеш го, Филип. Надценяваш куража му — тя се усмихна студено за кратък и подчертан момент, после се отдалечи. Риърдън погледна брат си.
— Какво по дяволите си мислиш, че правиш?
— Спри да се правиш на пуритан! Не носиш ли на майтап?
Докато се движеше безцелно из тълпата, Дагни се чудеше защо е приела поканата за това парти. Отговорът я учуди: защото искаше да види Ханк Риърдън. Докато го наблюдаваше в тълпата, тя осъзна контраста за пръв път. Лицата на другите изглеждаха като сбор от взаимозаменяеми черти, всяко лице се просмукваше и преливаше в анонимността да прилича на останалите, и всички изглеждаха така, сякаш се разтапяха. Лицето на Риърдън, с острите си черти, със светлосините си очи и пепеляворуса коса, имаше твърдостта на лед — безкомпромисната чистота на линиите му го караха да изглежда сред другите така, сякаш той се движеше сред мъгла, уловен от лъч светлина.
Очите й продължаваха неволно да се връщат към него. Никога не го улови да гледа към нея. Тя не можеше да повярва, че я избягва нарочно, не можеше да има възможна причина за това; и все пак беше сигурна, че е така. Искаше да се доближи до него и да се убеди, че греши. Нещо я спираше и тя не можеше да разбере собственото си колебание.
Риърдън търпеливо понасяше разговора с майка си и две дами, които тя искаше той да забавлява с истории от неговата младост и борба. Той се подчиняваше и си казваше, че тя се гордее с него по свой собствен начин. Но той се чувстваше така, сякаш нещо в поведението й продължаваше да предполага, че тя се е грижила за него през всичките му битки и че тя е източникът на неговия успех. Беше доволен, когато го остави. След това отново избяга в убежището си до прозореца.
Остана там за малко, облягайки се на уединението си, сякаш беше физическа опора.
— Господин Риърдън — каза странно тих глас до него, — позволете ми да се представя. Казвам се Д’Анкония.
Риърдън се обърна удивен, поведението и гласът на Д’Анкония имаха свойство, на което рядко се беше натъквал преди: тон на истинско уважение.
— Приятно ми е — отговори той. Гласът му беше рязък и сух, но все пак отговори.
— Забелязах, че госпожа Риърдън се старае да избегне необходимостта да ме представи, и мога да отгатна причината. Бихте ли желали да напусна дома ви?
Това, че назова проблема, вместо да го избегне, се различаваше толкова много от обичайното поведение на мъжете, които познаваше, беше толкова внезапно, удивително облекчение, че Риърдън остана безмълвен за миг, изучавайки лицето на Д’Анкония. Франсиско го каза много просто — нито като упрек, нито като оправдание — по начин, който, странно, признаваше достойнството и на Риърдън, и неговото собствено.
— Не — каза Риърдън, — каквото и друго да сте отгатнали, не съм казвал това.
— Благодаря ви. В такъв случай ще ми позволите да говоря с вас.
— Защо бихте желали да говорите с мен?
— Мотивите ми не могат да ви заинтересуват в момента.
— А разговорът, който аз мога да водя, изобщо не би могъл да заинтересува вас.
— Грешите по отношение на един от двама ни, господин Риърдън, или и на двама ни. Дойдох на този прием единствено, за да се срещна с вас.
Ако досега в тона на Риърдън имаше леко веселие, сега той се втвърди и от него лъхна презрение.
— Започнахте, говорейки направо. Продължете така.
— Това и правя.
— За какво искате да ме видите? Да ме накарате да загубя пари?
Франсиско го погледна от упор.
— Да, в крайна сметка.
— Какво е този път? Златна мина?