Атлас изправи рамене (Първа част: Не им противоречи)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Първа част: Не им противоречи)». Краткое содержание книги:
— Ами… това е… тоест… защо отказваше?
— Не можех да си представя за какво искаш да говориш с мен.
— За мините „Сан Себастиан“, разбира се! — Тагарт повиши леко глас.
— Е, и какво за тях?
— Ама… Виж, Франсиско, това е сериозно. Това е бедствие, безпрецедентно бедствие — и никой не разбира причината. Не знам какво да мисля. Изобщо не го разбирам. Имам право да знам.
— Право? Не си ли старомоден, Джеймс? И какво толкова искаш да знаеш?
— Ами като за начало, тази национализация — какво ще направиш за това?
— Нищо.
— Нищо?!
— Естествено, ти не би искал да направя каквото и да е. Моите мини и твоята железопътна линия бяха отнети по волята на народа. Не би искал да се противопоставя на волята на народа, нали?
— Франсиско, това не е за смях!
— Никога не съм мислил, че е.
— Имам право на обяснение! Дължиш на акционерите си отчет за цялата позорна афера! Защо си взел безполезна мина? Защо пръсна всички тези милиони? Що за мръсен номер е това? Франсиско го гледаше с вежливо учудване.
— Ами, Джеймс — каза той, — аз мислех, че го одобряваш.
— Да го одобрявам?
— Мислех, че смяташ мините „Сан Себастиан“ за практическа реализация на един изключително високоморален идеал. След като толкова често сме били на различни мнения в миналото, мислех, че ще бъдеш доволен да ме видиш да действам в съгласие с твоите принципи.
— За какво говориш?
Франсиско поклати глава със съжаление.
— Не знам защо трябва да наричаш поведението ми мръсно. Мислех, че ще го схванеш като искрено усилие да приложа на практика това, което целият свят проповядва. Не мислят ли всички, че е лошо да си себичен? Аз бях напълно себеотрицателен относно проекта „Сан Себастиан“. Нима не е лошо да преследваш личен интерес? Нямах каквито и да е лични интереси в него. Не е ли лошо да работиш за печалба? Ами аз не работих за печалба — загубих. Нима всички не са съгласни, че целта и оправданието на индустриалното предприятие не е производството, а прехраната на неговите работници? Мините „Сан Себастиан“ бяха най-изключително успешното предприятие в промишлената история: те не произвеждаха мед, но осигуриха препитание на хиляди хора, които нямаше да могат за цял живот да постигнат това, което изкарваха за един ден работа, която можеха и да не вършат. Не е ли общоприето, че собственикът е паразит и експлоататор, че именно работниците вършат цялата работа и правят продукта възможен? Аз не експлоатирах никого. Не натоварвах мините „Сан Себастиан“ с безполезното си присъствие, оставих ги в ръцете на хората, които имат значение. Не наложих мнението си за стойността на собствеността. Оставих това на минен специалист. Той не беше много добър специалист, но отчаяно имаше нужда от тази работа. Не е ли общоприето мнението, че когато наемаш някого на работа, от значение е неговата нужда, а не неговите способности? Не вярват ли всички, че за да получиш благата, трябва единствено да се нуждаеш от тях? Изпълних всяко едно морално предписание на нашата епоха. Очаквах благодарност и почетна грамота. Не разбирам защо ме проклинат.
Сред всеобщото мълчание единственият коментар беше внезапното пискливо кикотене на Бети Поуп: тя не беше разбрала нищо, но видя изражението на безпомощен бяс по лицето на Джеймс Тагарт. Хората гледаха Тагарт и очакваха отговор. Проблемът не ги интересуваше, по-скоро се забавляваха от гледката на нечие притеснение. Тагарт постигна покровителствена усмивка.
— Не очакваш да приема това сериозно, нали? — попита той.
— Беше време — отговори Франсиско, — когато аз не вярвах, че който и да е може да го приеме на сериозно. Грешах.
— Това е възмутително! — започна да се надига гласът на Тагарт. — Абсолютно нечувано е да се отнасяш към обществените си отговорности с такава безразсъдна лековатост!
Той се обърна и бързо се отдалечи. Франсиско вдигна рамене и разтвори ръце:
— Виждате ли? Не мислех, че искаш да говориш с мен.
Риърдън стоеше сам, далеч в другия край на стаята. Филип го забеляза, приближи се и махна на Лилиан, за да я извика.
— Лилиан, не мисля, че Хенри се забавлява — каза той с усмивка, не можеше да се каже дали подигравката в усмивката му е насочена към Лилиан или към Риърдън. — Не можем ли да направим нещо по въпроса?
— Глупости — каза Риърдън.
— Ще ми се да знаех какво да направя по този въпрос, Филип — каза Лилиан. — Винаги съм искала Хенри да се научи да се отпуска. Той е толкова мрачно сериозен за всичко. Такъв строг пуритан е. Винаги съм искала да го видя пиян, поне веднъж. Но се предадох. Ти какво предлагаш?