Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
— Достатъчно е за седмицата. И гледай да направиш добра сделка — изръмжа му той предупредително.
Когато вечерта лекарят излезе, Адаир се втурна към подземието. Мръсният под изглеждаше недокоснат и само след внимателно проучване младежът намери следи — до стената, на влажно и мухлясало място, покрито с изпражнения от плъхове. Прахта от една от каменните плочи бе избърсана.
Адаир коленичи, хвана камъка по краищата и го отдалечи от стената. В малката дупка намери вързоп, който извади и разви. Вътре имаше нещо, увито в квадратно парче кадифе — печатът на кралството и неговите мечти.
Адаир го взе и върна камъка на мястото му. Триумфираше, чувстваше се щастлив, че е постигнал победа над потисника след всичките несправедливости, на които го беше подложил.
Би трябвало да убие баща си, а не да го оставя да пребива майка му, братята му, сестрите му. Не биваше да му позволява да го продаде в робство. Трябваше да се възползва от всяка възможност да избяга и никога да не се отказва. Трябваше да убие злия граф. Той заслужаваше да умре, защото беше враг на унгарския народ, еретик, влязъл в съюз с емисар на Сатаната. Трябваше да помогне на Маргерит да избяга, да я предаде на някое добро семейство или в манастир, да намери кой да се грижи за нея.
Според Адаир това не беше кражба. Лекарят му дължеше своето кралство. И или щеше да му го предаде, или ще умре.
В уречения ден младежът наблюдаваше движещото се по небето слънце внимателно и съсредоточено, като ястреб мишка на полето. Монахът и хората му щяха да дойдат до час-два. Питаше се дали да остане в къщата и да стане свидетел на гибелта на стареца.
Перспективата беше ужасно изкусителна. Да гледа как селяните измъкват лекаря от мръсното му легло на слънце, как лицето му се изкривява от страх и изненада. Да слуша виковете му, когато го повалят на земята, започват да го налагат с тояги и го нарязват на парчета с косите си. Да ги насърчава, докато опустошават къщата, грабят каквото има в раклите, чупят шишетата и бурканчетата с безценните съставки и стъпкват съдържанието им, а след това сриват нечестивата крепост.
Макар вече да бе докопал печата, Адаир не можеше да поеме към имението, преди да е сигурен, че лекарят няма да го последва. Но имаше една основателна причина да изчезне, преди да дойде тълпата — а ако старецът някак си оцелее? Ако на хората не им стигне куражът или той вече е станал безсмъртен (възможно беше, не беше казал, че не го е направил, не и в прав текст), ако посочат младежа като виновник за нападението? След това нямаше как да се защити, ако заговорът му беше разкрит. Може би по-разумно бе да послуша съмненията си.
Отиде при Маргерит, която белеше картофи в една кофа, накара я да ги остави и я поведе към вратата. Тя се дърпаше неохотно, но Адаир я надви и я принуди да стои до него, докато той оседлаваше стария кон на господаря. Щеше да я заведе на сигурно място в селото, за да не присъства на мелето. Така ще е най-добре. А той ще се върне да види крайния резултат.
Слънцето вече залязваше, когато Адаир се върна при къщата. Забави се достатъчно, остави коня с отпусната юзда да се скита по непознати пътеки през гората. Нямаше желание да срещне селяните по пътя им обратно, все още превъзбудени и кръвожадни.
Забеляза черния дим на хоризонта, но докато приближи до къщата, той се бе разнесъл. Подкара коня и стигна до познатата полянка пред жилището. Вратата беше изкъртена, земята отпред страховито изровена. Оборът за животните бе разрушен и втория кон липсваше. Адаир слезе от жребеца и внимателно се доближи до сградата. Мястото, където някога беше вратата, зееше зловещо като очна ямка на череп.
По стените вътре се виждаха линии от сажди, сякаш някой бе драскал, за да избяга. Разрушението беше точно такова, каквото очакваше: стъпкани стъкла и парчета от грънци; преобърнати котли, офи и тенджери; писалището бе разбито на трески. И всички рецепти бяха изчезнали заедно със стареца. Освен ако… Кръвта във вените на Адаир изстина на секундата при мисълта, че тълпата може да не е успяла.
Започна да рови в боклука, да преобръща мебелите и да претърсва дрехите, нахвърляни по пода, както и тези, които бяха оставени по разбърканите ракли. Но не намери никакви остатъци от стареца, дори ухо. Ако селяните бяха успели да го убият, трябваше да има някакви следи — кост, обгорен череп. Хрумнаха му и други, още по-ужасни възможности: може би лекарят е успял да избяга в гората или да се скрие някъде в самата къща. Щом имаше малко скривалище за ценностите си, защо да няма и по-голямо, за себе си? Или пък което беше още по-опасно — се бе пренесъл някъде с магия. Може дори самият господар на мрака да се е намесил и да е спасил верния си слуга.