Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)
- Автор: Эсслемонт Иан Кэмерон
- Серия: Малазанската империя #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емил Минчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)». Краткое содержание книги:
През тази нощ ще се състои свързване. Веднъж в живота се появява Лунната сянка — събитие, в което добрите хора на Малаз са заплашени от демонични хрътки и други още по-ужасни неща.
Същата тази нощ, за която има пророчество, че император Келанвед ще се завърне. Затова и тук са хората, които биха предотвратили това на всяка цена. Докато разногласията в Империята очертават линията на битката, древното присъствие започва своето покушение над острова. Сред свидетелите на тези катаклизми са крадец на име Киска и Темпър — изтощен от войни ветеран. Макар и да не го знаят, всеки от тях има своята роля в конфронтацията, която ще определи не само съдбата на Малаз, но и тази на останалия свят…
С поглед, вперен във вратата, той оформи с устни: „Стой неподвижна.“
Киска погледна натам. Поклонникът се бе обърнал и гледаше право към тях през тесния процеп на вратата. Но тъй като бе облян от светлината от лампите, той нямаше как да ги вижда, скрити в мрака. Артан стоеше до нея, напрегнат като опънат лък. След малко той преглътна и прошепна втрещено:
— В името на Червея на Есента. Наистина е той.
Когато влезе през главната порта на Твърдината, Темпър веднага изтегли извитите си мечове при гледката на четирите трупа. Разпозна ги като членове на събрания от кол и въже взвод на Аш и забеляза, че сред тях нямаше Подпалвачи на мостове. Очевидно Аш пазеше най-добрите хора близо до себе си. Горещо се надяваше, че Корин бе сред тях.
Спря пред вратата, водеща към килията на Лубен, тъй като искаше да се увери, че гърбушкото е все още жив. Но размисли. Ако беше оцелял, нищо чудно Лубен да разпознае шлема му. Нямаше как да бъде сигурен в противното — старият пияница всъщност беше изпечен хитрец. Така че Темпър мина покрай вратата и излезе в пустия вътрешен двор. Замисли се дали да не провери казармите, но го спря страхът от това, което можеше да завари там. През годините Ноктите бяха извършвали безчет погроми, някои от тях много по-ужасни от избиването на един малък гарнизон. След като претича през двора, Темпър бутна вратата на Твърдината с върха на меча си. Още мъртъвци. Ноктите, а може би и Аш, се бяха отървали от излишните си хора. Можеше да си представи логиката на Аш — все пак по волята на Близнаците на съдбата мъжете му можеха да извадят късмет и да убият някой и друг Нокът. Темпър спря и затегна каиша на шлема си, нагласи ръкавиците си и сви рамене. Това беше. Горе го чакаше „Върховният Имперски Служител“, нейните Нокти телохранители, може би някой приятел или пък призраци от миналото, които още не бяха изкупили вината си за предателството, за което не бяха направили нищо, за да бъде предотвратено. Темпър се съсредоточи и изпразни ума си от всичко, с изключение на целта си да достигне върха на кулата.
След десет удара на сърцето му старото му бойно спокойствие се обви около него като защитна пелерина. Чувстваше се добре. Натъртен, но силен. Тръгна надолу по коридора, леко приведен, с оръжия, готови за действие. Когато стигна главната приемна зала, той почувства как косъмчетата по врата му настръхват и бързо се залепи за стената. Нещо проблесна във въздуха, но бързо изчезна, погълнато от сенките. Темпър започна да се плъзга по стената, като се насочи към коридора, който водеше до стълбището.
Нещо се материализира в средата на залата. Нокът, от женски пол, с гърди, разсечени от дълбоки рани и панталони, просмукани с кръв. Стоеше пред него с празни ръце и изцъклени очи.
Темпър се намръщи над предпазителите си за скули. Докато се плъзгаше по стената, той се зачуди дали тя изобщо го виждаше. Когато ги разделяха не повече няколко крачки, Нокътят започна да размахва ръце пред лицето си. Далечните пламъци на лампите изгаснаха и леден вятър блъсна Темпър в лицето. В същия миг пред жената израсна локва от непроницаем мрак. Темпър с ужас осъзна, че това бе призоваване на Имперския Лабиринт. Всеки момент оттам можеше да излезе нещо: Нокти, армия или демон. Темпър се хвърли по очи на пода и замахна към краката на Нокътя с меча си. Жената се свлече и порталът се затвори. Темпър се претърколи, коленичи и мушна. Двете му остриета пронизаха кървавия гръден кош на Нокътя. Без да издава звук, тя се опита да отблъсне стоманата с ръце, но усилията й ставаха все по-слаби и анемични. Накрая просто въздъхна и ръцете й се отпуснаха.
С разтуптяно сърце Темпър се изправи на крака. Богове! Въпреки че бе полуумряла, жената едва не го беше довършила. Той се обърна и огледа залата. Защо не бе използвала Лабиринтите по-активно? Тогава осъзна, че през тази нощ, по време на Лунната сянка, призоваването на Лабиринтите можеше да се окаже най-опасното нещо на света. Темпър се ослуша, почувства, че бе сам, избърса остриетата си в трупа и продължи напред.
Надолу по стълбите към него се носеше позната смрад. Тя мигновено пренесе Темпър обратно на хилядите бойни полета, които бе прекосявал. Независимо къде се водеше войната, в гора или пустиня, уханието на смъртта винаги бе едно и също. Когато стъпи на площадката, Темпър почувства, че се бе върнал вкъщи. Сякаш другарите му все още бяха живи. Сякаш отново участваше във военни кампании с Меча. Почти усети присъствието им зад гърба си, като корава ръка, която го побутваше напред.