Звездни дневници
- Автор: Лем Станіслав
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-623-9
- Переводчик: Светлана Петрова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Звездни дневници». Краткое содержание книги:
„Звездни дневници“ на гениалния полски фантаст Станислав Лем представляват цикъл от разкази, които са толкова хомогенни, че често се определят от критиката като роман. Пътешествията на неуморимия Ийон Тихи не са номерирани в никаква последователност, защото, както обяснява авторът чрез своя герой, едни пътешествия се извършват в пространството, други във времето — винаги можеш да се върнеш назад, където още не е имало пътешествие и тогава първото би станало второ. Нито едно от произведенията на Лем не е писано толкова дълго време. Първите пътешествия от „Звездни дневници“ датират от началото на петдесетте години на миналия век, а последното излиза през 1996-а, тоест с интервал от над четиридесет години. През това време в света и на Земята всичко се е променило, единствено авторът на дневниците, неуморимият Ийон Тихи, си е останал същият. Нищо не знаем за неговия семеен живот; ако се отбива вкъщи (на Земята), то е само за да тръгне скоро пак из Вселените, ако има биография, тя е частична, при това чудесен материал за анекдоти. Когато пътешестваме с Тихи, забравяме страха, който може да буди чуждият нам Космос — прочутият космически пътешественик навсякъде се чувства у дома си, нищо не може да го извади от равновесие, а чувството за хумор, увереността в себе си и непобедимият практицизъм побеждават всички препятствия.
Починах си на това тапицирано кресло, порядъчно оглупял от странната среща, пък станах и продължих пътя си, като внимавах да не се отдалечавам прекалено от ракетата. Сред широкоплещестите канапета, до едно настръхнали, видях каменни руини, по-нататък — напълно цивилизован изход на канал. Когато пристъпих, за да надникна в тъмната дълбина, чух някакъв шум отзад, исках да се обърна, но ми метнаха нещо на главата, залюлях се, ала нямаше защо, вече ме бяха подхванали стоманени ръце. Някой ме подкоси и както се дърпах безполезно, усетих да ме повдигат и да ме хващат за краката и раменете. Носеха ме сякаш надолу, чувах ехото на стъпките по каменни плочи, заскърца врата, бях блъснат на колене и освободен от задушаващия плат.
Намирах се в неголямо помещение, осветено от закрепени към тавана бели лампи, които впрочем имаха мустачки и крачка и от време на време си сменяха местата. Коленичех така, натискан за врата отзад, пред маса от грубо дялано дърво; на нея седеше някакъв със сива качулка, която му закриваше лицето; качулката имаше отвори за очите с прозрачни капачета. Субектът отмести книгата, която явно беше чел, стрелна ме с очи и каза със спокоен тон на този, който ме държеше отзад.
— Изтеглете му струната.
Някой ме стисна за ухото и го издърпа, чак викнах от болката. Още два пъти се опитаха да ми откъснат ушната мида, ама като не им се получи, изпаднаха в известно объркване. Тоя, дето ме държеше и ми дърпаше ушите, и той загърнат в груб сив плат, рече, оправдавайки се, че сигурно съм някакъв нов модел. Приближи се друга върлина и се замъчи да ми откъсне поред носа, веждите, накрая цялата глава; когато и тези действия не донесоха очаквания резултат, седналият на масата нареди да ме пуснат и попита:
— Колко дълбоко си скрит?
— Моля? — на свой ред попитах сащисан. — Никъде не се крия и нищо не разбирам. Защо ме тормозите?
Тогава седналият се изправи, заобиколи масата и ме хвана за раменете — с ръце като човешките, но в сукнени ръкавици. Когато напипа костите ми, възкликна удивен. По даден знак ме изведоха по коридора, по чиито таван си лазеха явно скучаещи до смърт лампи, в друга килия, по-точно килерче, тъмно като гроб. Не исках да влизам, но ме бутнаха насила, тръшнаха вратата, нещо зашумя и иззад невидима преграда някой произнесе с райски екстаз: „Слава на Бога! Мога да му преброя всички кости!“ След като чух този вик, почнах още по-енергично да се опъвам на тези, които почти веднага ме измъкнаха от тъмното килерче, но като видях как се мъчат да ми окажат изненадващи почести, да ме канят с учтиви жестове и изобщо да демонстрират извънредна почтителност, се оставих да ме водят навътре по подземния коридор, странно напомнящ колектор, макар че беше чист, с белосани стени и ситен пясък на пода. Ръцете ми вече бяха свободни и вървейки си разтривах всички контузени места по лицето и тялото.
Два субекта с дълги до земята сиви раса с качулки, препасани с шнур, отвориха проста дъсчена врата, а в противоположния край на килията, малко по-голяма от тази, където ми късаха носа и ушите, чакаше и ми хвърляше погледи явно развълнуван маскиран човек. След четвъртчасовия разговор с него разбрах ето що: намирах се в укритието на местния орден, който или се укриваше от неизвестен преследвач, или беше изгнан; бил съм взет по погрешка за примамка-„провокатор“, понеже видът ми, признаван и уважаван от отците деструктивисти, е забранен със закон; игуменът — защото той беше пред мен — ми обясни, че ако съм бил примамка, съм щял да се състоя от сегменти, които след изтеглянето, подир ухото ми, на вътрешната струна, е трябвало да се разпаднат. Колкото до следващия въпрос на разпитващия ме монах, той смятал, че представлявам вид пластмасов манекен с вграден компютър и чак след рентгеновия преглед станало ясно какъв съм.
Игуменът, отец Диз Дарг, ми поднесе дълбоките си извинения за това неприятно недоразумение и добави, че ми връща свободата, но не ме съветва да излизам на повърхността, защото ме заплашва сериозна опасност: нали съм изцяло нецензурен. Нямало да ме спаси дори да се снабдя с карантийка и маска със смукало, защото не умея да си служа с този камуфлаж. Така че за мене най-добре е да остана като най-почетен и мил гост при отците деструктивисти; въпреки, за съжаление, скромните си възможности, те щели да направят принудителния ми престой по-приятен.