Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)
- Автор: Конрад Джозеф
- Серия: Съчинения в пет тома #1
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Георги Бакалов
- Переводчик: Васил Антонов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)». Краткое содержание книги:
Тогава бях млад — още ненавършил тридесетте — и се отнасях много сериозно към себе си и към своите грижи. Старият помощник-капитан, който бе играл ролята на главен оплаквач при погребението на капитана, не беше особено доволен от моето идване. Но истината е, че този приятел не притежаваше необходимата по закона квалификация за капитан и консулът беше принуден, ако това въобще беше възможно, да изпрати на кораба някого, който има необходимото свидетелство за правоспособност. Колкото до втория помощник, всичко, което ми бе известно за него, е, че се казваше Тотерсен или нещо подобно. Той имаше навика да носи на главата си в онзи тропически климат една дрипава кожена шапка. Без изключение това беше най-загубеният човек, когото съм виждал някога на някой кораб. Такъв си беше и по външен вид. Толкова дяволски загубен изглеждаше той, че бе просто цяла изненада да го чуя да се обади, когато му викнеха по име.
Меко казано, за мен не беше особено приятно, че те са в компанията ми, а перспективата за дълго пътуване по море с тези двама приятели ме гнетеше. Другите мисли, които ме занимаваха, когато оставах самичък, не можеха да бъдат весели. Хората от екипажа не бяха здрави, товаренето вървеше много бавно; предвиждах, че ще имам доста неприятности със собствениците на кораба, и се съмнявах дали ще ми дадат достатъчно пари, за да покрия извършените от мен разходи. Отношението им към мен не беше приятелско. Въобще работите ми не вървяха успешно. Понякога, когато оставах свободен (обикновено около полунощ), откривах, че ми липсва всякаква опитност, че съм несведущ в търговските работи и че съм безнадеждно негоден за каквато и да било началническа длъжност; и когато прислужникът трябваше да постъпи в болница, защото се бе разболял и всички признаци говореха за холера, почувствувах се лишен от единствения свестен човек на кораба. Очакваше се, че той навярно ще оздравее, но междувременно се налагаше да взема на негово място друг прислужник. И по препоръка на някой си Шомберг, собственик на по-малкия от двата хотела в онзи град, ангажирах един китаец. Шомберг, мускулест, космат елзасец и ужасен клюкар, ме увери, че това е добре. „Той е отличен момък. Пристигна, знаете, със свитата на негово превъзходителство комисаря Цен. Негово превъзходителство Цен бе на квартира тук у мене за три седмици.“
Издума ми приказките за китайското превъзходителство с подмазваческо благоговение, макар онзи екземпляр от „свитата“ да не изглеждаше многообещаващ. Тогава обаче още не знаех какъв шарлатанин, незаслужаващ никакво доверие, е този Шомберг. „Мозъкът“ можеше да бъде на четиридесет или на сто и четиридесет години — кому бе известно това? — един от онези китайци с лице на мъртвец, напълно неразгадаемо. Още преди да изтече третият ден, той се бе вече разкрил като закоравял пушач на опиум, комарджия, крайно дързък крадец и първокласен спринтьор. Когато ни напусна с най-високата възможна за него скорост и с тридесет и два златни суверена от моите с мъка отделяни спестявания, това беше краят на търпението ми. Бях скътал тези пари, в случай че работите ми тръгнат съвсем зле. Сега, когато ме лишиха и от тях, се почувствувах беден и гол като факир. Хванах се здраво за моя кораб въпреки всичките грижи, които ми създаваше, но онова, което не можех да понасям, бяха дългите самотни вечери в трапезарията му, където въздухът, намирисващ от пробитата лампа, бе раздвижван само от хъркането на помощник-капитана. Този приятел се затваряше точно в осем в непроветрената си кабина и издаваше плътни и отблъскващи шумове, подобно на пълен с вода тромбон. Отвратително беше да не може човек да се отпусне спокойно на собствения си кораб. Всичко на този свят, разсъждавах аз, дори да си капитан на един красив малък платноход, може да се превърне в измама и капан за непредпазливото чувство на гордост в човека.
Щастливо избавление от подобни мисли бяха посещенията ми на борда на онази „Диана“ Бременска. Там очевидно никога не бе прониквал и шепот дори от неправдите по света. И все пак тя прекарваше живота си по широкото море: а морето, трагично и комично, морето с ужасите си и със своеобразните си интриги, морето, населено с хора и управлявано от желязна необходимост, е несъмнено част от света. Но никакъв отглас от този свят не достигаше до това патриархално старо корито, подобно на свято убежище. Този кораб бе непроницаем за света. Почтената му невинност сякаш възпираше бурните пориви на морето. Все пак бях имал вземане-даване с морето твърде дълго, за да мога да повярвам, че то уважава благоприличието. Стихийната сила е безмилостно откровена. Всичко това, разбира се, можеше да се дължи на моряшкото умение на Херман, но мен ми се струваше, че съюзените океани се бяха въздържали да смачкат тези високи стени, да откъснат грубоватото кормило, да изплашат децата и въобще да отворят очите на това семейство. Така изглеждаше поне. В края на краищата на един мъж се падна да направи безмилостното разкритие; един мъж, сам достатъчно силен и стихиен, когото поривът на едно просто и буйно желание бе довело до положение да разбули някои от тайните на морето.