Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)

Те я бяха водили със себе си през последните три години, както Херман веднъж ми спомена, за да помага при гледането на децата и да прави компания на госпожа Херман. Това било много необходимо, докато били още съвсем малки, бе добавил той малко раздразнено. Нейната ръка и нейната пригладена коса бях съзрял през задните прозорчета на рубката една сутрин около саксиите с обички; но когато за първи път я видях в цял ръст, капитулирах пред пропорциите й. Тя се запечата в паметта ми така, както голямата красота, голямата интелигентност, остроумието или добротата биха могли да направят незабравима някоя друга жена.

При нея това бяха формата и размерът. Външният й вид излъчваше този налагащ се чар. Може да е била остроумна, интелигентна и изключително добра. Не зная, пък и това няма значение. Всичко, което зная, е, че тя беше изградена във великолепни пропорции. Да, изградена е единствената дума. Тя беше построена, тя беше издигната, тъй да се каже, с царствена разточителност. Свят ти се завиваше да гледаш този безогледен разход на материал за една девойка-фиданка. Млада и същевременно напълно зряла, тя напомняше безсмъртна личност, обвеяна от щастие. И малко тежичка може би, но това не беше нищо. То само допълваше представата за трайност. Беше едва на деветнадесет години. Но такива рамене! Такива закръглени ръце! Такова очертание на мощни нозе, когато с три дълги крачки се втурваше през палубата към прекатурилия се Николас — то е просто неописуемо! Изглеждаше добра, тиха девойка, внимателна по отношение нуждите на Лена, паданията на Густав, състоянието на скъпото носле на Карл — добросъвестна, работна и така нататък. Но каква великолепна коса имаше тя! Обилна, дълга, гъста и светлокестенява. С блясъка на благороден метал. Носеше я сплетена стегнато в една-единствена плитка, която висеше по момински на гърба й и краят й стигаше чак до кръста. Масивността й поразяваше. Честна дума, напомняше як ствол! Лицето й беше едро, миловидно, със спокойно изражение. Имаше хубав цвят на кожата, а сините й очи бяха така светли, че, струваше ти се, гледа на света с празното бяло безпристрастие на статуя. Не би могъл да я наречеш красива. То беше нещо много по-внушително. Простотата на облеклото, разкошните форми, внушителната фигура и необикновената жизненост, която се излъчваше от нея като ухание на цвете, я правеха красива с някаква обикновена и същевременно величествена хубост. Когато я наблюдаваш как се протяга към въжето за пране с двете ръце, вдигнати високо над главата, изпадаш в унеса на молещ се езичник. Широките памучни рокли на чудесната госпожа Херман имаха нещо като недооформен набор около шията и на долния си край, но по щампованите рокли на тази девойка нямаше и гънчица дори; нищо освен няколко прави плохи по полата, които падаха до краката й, но и те, когато стоеше неподвижна, бяха някак строги и изваяни. Тя бе естествено склонна към сдържаност в движенията, независимо от това, дали бе седнала, или права. Не искам обаче да кажа, че бе като статуя. В нея имаше прекалено много живот; но тя би могла да представлява алегорична статуя на Земята. Не нашата похабена земя, а една млада Земя, една девствена планета, несмущавана от гледката на бликащите по нея чудовищни форми на живот, избавена от жестоките битки на глада и мисълта.