Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)

Естествено, не вярвах на Шомберг, но признавам, че известно време наблюдавах внимателно какво става. Всичко, което можах да открия, бе известно нетърпение от страна на Херман. При вида на Фалк, прекрачващ мостчето към кораба, този чудесен човек започваше да мърмори и дъвче между зъбите си нещо, което звучеше като германски ругатни. Както казах обаче, не разбирам този език и благото, кръглооко лице на Херман оставаше непроменено. Взирайки се безстрастно напред, той го поздравяваше с „Wie geht’s?“ или на английски „Как сте?“, с гърлен изговор. Девойката вдигаше очи за момент и устните й леко помръдваха, а госпожа Херман отпускаше ръце на скута си, за да му каже за минутка цял куп думи с приятния си глас, и след това продължаваше шиенето си. Фалк се тръсваше на някой стол, проточваше едрите си крака и най-често прокарваше поривисто ръце по лицето си. По отношение на мен той не беше явно нахален; по-скоро като че не можеше да се почувствува смутен от такива незначителни неща като моето съществуване; истината е, че като монополист той нямаше никаква нужда да се показва мил и любезен. Беше сигурен, че ще получи от мен изнудваческото си възнаграждение за изтеглянето на буксир на кораба ми, независимо от това дали се мръщи, или се усмихва. В действителност той не правеше нито едното, нито другото; но преди да минат много дни, успя да ме учуди доста и накара езика на Шомберг да се раздрънка повече от всякога.

Това стана така. При устието на реката имаше плитък пясъчен нанос, който би трябвало да бъде изгребан, но точно тогава държавните власти бяха благочестиво заети да позлатяват наново голямата будистка пагода, та не разполагаха с излишни пари за изгребване на наноса. Не зная какво е положението сега, но по онова време, за което ви разказвам, този пясъчен нанос създаваше големи неприятности на корабите. Едно от последствията бе, че плавателни съдове, които газеха на известна дълбочина, като Хермановия и моя, не можеха да завършват изцяло натоварването си в реката. След като поемеха колкото е възможно от товара, те трябваше да излязат навън в морето и там да бъдат натоварени докрай. Цялата тази процедура беше абсолютно досадна работа. Щом като сметнеш, че вече на борда на кораба си имаш толкова, колкото той може да пренесе безопасно през наноса, отиваш при агентите, за да ги уведомиш. Те от своя страна уведомяваха Фалк (явно когато това не бе в разрез с останалата му работа, но ако трябва да се каже истината, чисто и просто когато се чувствуваше подтикнат от капризното си настроение), който, проверил грижливо в агенцията, че имаш достатъчно пари да изплатиш сметката, се приближаваше без всякакво съчувствие, втренчил от мостика жълтите си очи в теб, и те изтегляше навън, с неоправени въжета, с разхвърляна палуба, с жестока бързина, сякаш те отвеждаше на екзекуция. На всичко отгоре те заставяше да поемеш края на собственото му дебело телено въже, за използуването на което, разбира се, имаше допълнителна такса. В отговор на гласните ти възражения срещу подобно изнудване това стърчащо туловище, с едната си ръка на телеграфа към машинното отделение, само поклащаше брадатата си глава над плясъка, глъчката и облаците дим, сред които влекачът, движещ се на заден ход и обхванат от пръските на биещите във водата гребни колела, се държеше като озверено и нетърпеливо същество. За екипаж Фалк беше събрал най-нахаканата сбирщина ласкари, която съм виждал, и им позволяваше да крещят по теб най-безочливо, а веднъж въжето вързано, те издърпваше рязко от мястото ти на кея, сякаш не го беше никак грижа какво може да блъсне или смаже. Трябваше да се мъкнеш след него осемнадесет мили надолу по реката, а после още три покрай морския бряг до мястото, където група необитавани скалисти островчета ограждаха едно заслонено място, където корабите стояха на котва. Там трябваше да стоиш на единична котва с оголени мачти, обърнати към морето над онези пусти отломки от сушата, пръснати сред много синята вода. Нямаше нищо, на което да спреш погледа си, освен на голия бряг, разкаляния край от кафявата равнина с извивките на реката, която току-що си напуснал, очертани в мътнозелено, и голямата пагода, извисяваща се самотно и плътно с блестящи заоблености и островърхи кубета, като величествен каменен разцъфнал кичур тропически канари. Нямаше какво друго да правиш, освен да чакаш нетърпеливо да докарат останалия товар, който идваше откъм реката с най-голяма нередовност. Можеше само да се утешаваш с мисълта, че в края на краищата тази фаза от главоболия означава, че отпътуването ти от тези брегове най-сетне наистина е наближило.