Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)

Но за наш късмет виното се случи старо като келнера. И тъй, кажи-речи гладни, но, общо взето, твърде щастливи, ние се облегнахме назад и заразказвахме нашите безизкусни истории. Говорихме за морето и всичките му дела. Морето никога не се променя и делата му въпреки всичките хорски приказки са обвити в тайнственост. Но ние бяхме съгласни, че времената са се променили. И приказвахме за стари кораби, за премеждия по море, за аварии, за отнесени мачти; и за един мъж, който с помощта на импровизирано кормило бе докарал благополучно кораба си до Ливърпул чак от устието на реките Парана и Уругвай. Приказвахме за крушения, за недоимък на хранителни припаси и за героизъм — или поне за онова, което вестниците биха нарекли героизъм по море — проява на добродетели, твърде различни от героизма на първобитните времена. И от време на време, когато оставахме смълчани, се взирахме в гледката на реката.

Един кораб на Пиренейско-Източната параходна компания минаваше надолу по течението.

— На тия кораби човек може да получи чудесна вечеря — забеляза един от групата. Друг мъж със силни очи прочете името на носа му — „Аркадия“.

— Какъв красив кораб! — промълвиха някои от нас. Следваше го малък товарен параход и по флага, който смъкнаха, докато го наблюдавахме, познахме, че е норвежки. Параходчето изпускаше страшно много дим и преди още той да се бе разнесъл, пред прозорците ни се появи дървен платноход, не много дълъг, с високи бордове, теглен на буксир от влекач с гребно колело. Целият му екипаж беше излязъл отпред, зает с въжетата на фокмачтата, а на задната му палуба една жена с червено наметало, съвсем сама с рулевия, крачеше напред-назад по палубата с някакво сиво плетиво в ръце.

— Германски, бих казал — рече някой.