Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)
- Автор: Конрад Джозеф
- Серия: Съчинения в пет тома #1
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Георги Бакалов
- Переводчик: Васил Антонов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)». Краткое содержание книги:
Фалк беше датчанин или може би норвежец, не бих могъл да кажа. Във всеки случай някакъв скандинавец и на това отгоре прекален монополист. Възможно е той да не беше запознат с тази дума, но имаше ясна представа за нейното съдържание. Неговата тарифа за изтегляне корабите на буксир навътре и навън от пристанището беше най-безмилостният документ от този род, който съм виждал. Той беше капитан и собственик на единствения влекач по реката, много спретнат бял кораб от 150 или повече тона, елегантен като яхта, с кръгла рубка за кормчията, издигаща се високо като стъклена кула над заострения му нос, и с една стройна, лакирана мачта отпред.
Сигурен съм, че все още има неколцина капитани на кораби, които си спомнят много добре за Фалк и неговия влекач. Той изтръгваше своята лира и половина от всеки един от нас, капитаните на търговски кораби, с някакво непоколебимо безразличие, и това беше причина да го ненавиждат и дори да се страхуват от него. Шомберг имаше обичай да казва: „Не желая да приказвам за тая птица. Не вярвам да има и шест пъти през цялата година да е идвал да пийне нещичко при мен. Но моят съвет, господа, е: недейте има нищо общо с него, ако това ви е възможно.“
Като изключим неизбежните отношения във връзка с работата, този съвет можеше лесно да бъде следван, защото Фалк не се натрапваше на никого. Струва ми се странно да сравнявам един капитан на влекач с кентавър, но той някак си ми напомняше за една картина в малка книжка, която имах като дете и която представляваше кентаври край река; и особено един между тях, на преден план, изправен на задните си крака с лък и стрели в ръка, с правилни строги черти и огромна къдрава брада, която падаше на вълни над гърдите му. Лицето на Фалк ми напомняше за този кентавър. Вярно, не беше човек-кон, а човек-лодка. Живееше на борда на своя влекач, който непрестанно сновеше нагоре-надолу по реката от ранна утрин до късна вечер. При последните лъчи на залязващото слънце човек можеше да различи брадата му горе на белия кораб, който дигаше пяна край брега срещу течението, за да се прибере и хвърли котва за през нощта. Виждаше се облечен в бяло, с гъстия кичур кестенява коса, а надолу под кръста — нищо освен напречните бели линии на парапета на мостика, които отвеждаха погледа към острите бели линии на носа, порещ калните води на реката.
Отделно от корабчето си той поне на мен изглеждаше незавършен. А самият влекач, без неговата глава и труп на мостика, ми се струваше осакатен, така да се каже. Но той много рядко го напускаше. През цялото време, докато бях в пристанището, го видях само два пъти на брега. Първия път това беше при наемателите на моя кораб, където той влезе като мизантроп, за да му платят за изтеглянето на буксир на един френски платноход. Втория път едва можех да повярвам на очите си, защото го съзрях, отпуснал тяло под гъстата си брада, в едно плетено кресло в билярдната на Шомберговия хотел.
Беше много смешно да наблюдаваш как Шомберг подчертано го пренебрегва. Неговото изкуствено държане беше в силен контраст с естествената незаинтересованост на Фалк. Едрият елзасец разговаряше на висок глас с другите си клиенти, като ходеше от маса на маса, а покрай мястото, където Фалк си почиваше, минаваше с поглед, насочен право напред. Фалк седеше там с недокосната чаша пред себе си. Той сигурно познаваше по лице и по име всеки един от белите мъже в помещението, но не каза нито дума на никого. Моето присъствие той отбеляза само с едно спускане на клепачите и това беше всичко. Изтегнал се разкрачен в креслото, той от време на време плъзваше дланите на двете си ръце по лицето си, като в същото време леко, почти незабележимо потреперваше.
Това си беше негов навик и аз, разбира се, бях съвсем добре запознат с него, защото не бихте могли да останете и час дори в неговата компания, без да бъдете принудени да се удивлявате на подобен поривист и необясним жест, който нарушаваше дълъг период спокойствие. Имаше обичай да го прави по най-различно време; много вероятно, предполагам, и след като бе слушал бръщолевенията на малката Лена за многострадалната й кукла. Хермановите деца винаги го обсаждаха плътно около нозете, макар той по един благ начин малко да се дърпаше от тях. Все пак, изглежда, чувствуваше голяма привързаност към цялото семейство. И особено към самия Херман. Търсеше компанията му. В случая, за който става дума например, трябва да го е очаквал, защото веднага щом Херман се появи, Фалк стана бързо и двамата излязоха заедно. Тогава Шомберг в мое присъствие изложи пред трима-четирима души тезата си, че Фалк си правел устата за племенницата на капитан Херман, като твърдеше самоуверено, че нищо нямало да излезе от това. „Същата история беше и миналата година, когато капитан Херман пак товареше тук“, рече той.