Дни на кръв и звездна светлина
- Автор: Тейлор Лэйни
- Серия: Daughter of Smoke and Bone #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК ЕГМОНТ БЪЛГАРИЯ
- ISBN: 978-954-27-1249-7
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Дни на кръв и звездна светлина». Краткое содержание книги:
– Надушваш ли това? Храна. Шоколадът с необикновена форма може да послужи за десерт. Ще си го поделим с химерите.
На челото на Мик се появи угрижена бръчка.
– Нали не се каниш да слезеш долу без Кару?
– Напротив.
– И ще поделиш шоколада си с тях?
– Да.
– Хубаво. Тогава кажи веднага коя си ти и какво си направила на истинската Зузана.
– Какво искаш да кажеш? – попита тя, вмъквайки стоманена нотка в лишения от емоция глас. – Аз съм човек на име Зузана и не се опитвам да те примамя навън при чудовищата. Довери ми се, вкусни човече, искам да кажа – Мик.
Мик се разсмя.
– Не ти се връзвам, но то е само защото не съм те изпускал от очи, откакто сме тук. – Той я хвана за ръката. – И занапред гледай да не ми се губиш, става ли?
Тя го погледна кротко.
– Ами в тоалетната?
– А, това ли. – Двамата бяха сключили споразумение да не се превръщат в една от ония двойки, които използват тоалетната в присъствието на другия. "Трябва да поддържам мистерията, която витае около мен", беше ѝ казал навремето, държейки ръката ѝ в дланите си. Затова сега предложи: – Трябва да си измислим кодова дума, за да знаем дали другият не е някой самозванец. В случай че някое чудовище се всели в тялото ми през петте минути, докато пикая.
– Мислиш ли, че могат да крадат тела? Но по-важният въпрос сега е: щом наистина можеш да пикаеш в продължение на пет минути, защо не се изпика върху Каз, като те помолих?
– Цял живот ли трябва да се разкайвам за това? Но другото беше сериозно. Кодова дума.
– Дадено. Какво ще кажеш за... самозванец?
– Значи, кодовата дума срещу самозванци трябва да е самозванец?
– Е, поне лесно се помни.
– Ама нали цялата работа е, че трябва да бъде тайна! Ако заподозра, че ти не си наистина ти, трябва да има начин да го разбера, без да се усетиш. Като във филмите. Ще ти обърна гръб, ще погледна право в камерата и небрежно ще подхвърля по време на разговора, хм, например галантерист...
– Галантерист? Това ли е кодовата ни дума?
– Да. Ти обаче не реагираш и тогава лицето ми става буреносно и страховито – той показа как точно изглежда буреносно и страховито – защото внезапно съм открил, че тялото ти е превзето от враждебни сили. Когато отново се обръщам към теб обаче, вече съм възвърнал хладнокръвието си. После продължавам да се преструвам на заблуден, докато междувременно планирам своето бягство.
– Бягство ли? – Тя нацупи долната си устна. – Значи, няма да се опиташ да ме спасиш?
– Майтапиш ли се?! – Той я дръпна към себе си. – Направо ще напъхам главата си в гърлото на чудовището, за да те търся вътре.
– Точно така. Надявам се чудовището да ме е глътнало на една хапка, без да ме дъвче. Като в приказките.
– Естествено. А аз ще му разпоря търбуха и ще те измъкна. Жалко само, че няма да усети неповторимия ти вкус, щом не те е сдъвкало. – Той гризна врата ѝ, а тя изпищя и го отблъсна.
– Хайде тогава, смелчако, надзъртащ-в-гърлата-на-чудовищата, да вървим да вечеряме. Почти съм готова да се обзаложа, че тая вечер нас ни няма в менюто. – Тя отново подуши въздуха. – Просто защото храната е почти готова. – Когато той отново се накани да ѝ възрази, тя вдигна ръка. – От какво те е страх повече: от тях или от мен, когато ми е паднала кръвната захар?
Доскоро обрамчената му с тревожни бръчки уста се разтегна в усмивка.
– Не съм сигурен.
– Вземи си цигулката – нареди тя и той се подчини, като примирено сви рамене.
Преди да излезе, Зузана постави ръка върху челото на Кару. След това двамата затвориха тихо вратата и се втурнаха надолу по стълбите, като прескачаха през една, ориентирайки се по аромата на готова храна.
Сънят на Кару беше населен с призраци и опасно дълбок. Тя изгуби нишката на своите дни и нощи, както и на животите си – човешки и химерски – и бродеше сред картините на паметта, сякаш бяха музейни зали. Сънува дюкянчето на Бримстоун и детството, прекарано там; Исса, Ясри и Туига, мишките-скорпиони, крилатите жаби и... Бримстоун. Дори в съня си се почувства така, сякаш менгеметата са стиснали сърцето ѝ.
Сънува бойното поле при Булфинч, мъглата и умиращия Акива, както го видя за първи път.
Храмът на Елай. Любов, наслада и надежда, величието на мечтата, която я изпълваше цялата през онези седмици – повече никога, в нито един от животите си не беше толкова щастлива като тогава – и крехкостта на ядеца, който двамата с Акива държаха помежду си, опрените едно в друго кокалчета на ръцете им в мига, преди той да се счупи.