Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година

Дори не му се обядва. Касим предпазливо се ослуша, доближи вратата, превъртя ключа. Другият ключ, за чекмеджето, беше скътан сред бижутата в малка калъфка с код. Външно приличаше на още една кутийка с копчета за ръкавели.

Его го, съдържанието на тайното чекмедже. Касим повъртя в ръцете си стъклената тръбичка с белия прашец. Е, прекалено много се крие, в края на краищата – това не е харам. Мнозина си го позволяват понякога. Включително и някои от началниците. Той взе от купчинката жълто листче за бележки, нави го, сипа в него малко прашец с лъжичката дозатор. Това не е харам. Да се надяваме, че няма да го докара до пристрастяване. Да се надяваме, че няма да мине на нещо по-твърдо.

Облегнат в мекото кресло, Касим смръкна от кокаина.

Ръцете и краката му омекнаха и престанаха да му се подчиняват, сякаш някой беше им извадил костите. Някъде в дълбините на мозъка му започнаха да се пукат гъделичкащо-щастливи мехурчета, напомнящи тези на шампанското, което той беше опитал на двайсетина години. Само че кое шампанско може да се сравни с този чудесен бял прашец, с тази весела снежна виелица в главата му?

Когато Касим излезе за обяд, цялото семейство вече седеше на масата. Мъничката Азиза, увита с голям лигавник, гордо се кипреше на високото си столче. Асет я издаваха само зачервените очи – тя беше начервила устните си с подходящо за случая червило, беше се напудрила и подчертала с руж високите си скули.

— Бисмилла…

Докато натискаше стридата с малко остро ножче, Касим изведнъж разбра, че наркотичният екстаз се е изпарил някак твърде бързо. В противен случай той изобщо нямаше да забележи, че нещо не е наред. Живичките миди, както си му е редът, се свиваха под лимоновите пръски, но кой знае защо не изглеждаха достатъчно сочни. Иман, противно на навиците си, не се цупеше, не настояваше да й спестят предястието и основното блюдо и направо да й сервират сладоледа. Не се кискаше, правейки се, че се страхува от мърдането на стридите. Седеше някак унила, ядеше онова, което й беше сипано в чинията.

Момичето вече кара петнайсетата си година, изведнъж го прониза тревожната мисъл. Още две-три години и ще трябва да се разделят с нея, вече е време да се оглеждат за подходяща партия. Нещата хич не са добри, стига е заравял глава в пясъка. Преди десетина години браковете между децата на конвертити бяха нещо обикновено, но сега на тях се гледа с лошо око, дори с много лошо око. Едва ли ще успеят да омъжат Иман за някой приличен френски младеж. Ако ли пък си припомним, че на два-три пъти шейх Юсуф намекваше, че не би имал нищо против да си вземе четвърта жена… Касим се оправдаваше с възрастта на дъщеря си, с надеждата, че след две-три години старецът ще го тресне някой инфаркт… Ами ако това не се случи? Какво да прави, да даде момичето си, та с него пълновластно да се разпорежда най-възрастната и най-проклетата съпруга шейха, да го хвърли във водовъртежа от интриги на другите му две партньорки по легло, а най-вече, макар че за това направо му беше непоносимо да си мисли – в ръцете на похотливия, разкапан от всички възможни болести старец? А само опитай да не му я дадеш, засегне ли се влиятелният шейх, може да напакости така, че от скромния военен да не остане и мокро място. Цялата му надежда е, че той ще хвърли топа по-рано, но ако не го хвърли – ще се наложи да му даде дъщеря си. Каква чест само, нали е потомък на Пророка. И да дадеш детето си със собствените си ръце на този потомък на Пророка, който, както знаят всички, се развлича тайничко и с момчета?