Хайка за вълци
- Автор: Петров Ивайло
- Язык: болгарский
- Жанр: Философия
Электронная книга - «Хайка за вълци». Краткое содержание книги:
Казват, че в природата съществува висша хармония. Всъщност в нея има хаос. Още древните, а след тях и християнските мислители са казали, че тя е несъвършена. Намират се обаче «големи» умове, които намират хармония дори в съществуването на милионите видове насекоми, всевъзможни влечуги и висши организми. Комарът, казват те, се храни с кръвта на човека и на другите животни и това е в съгласие с природната хармония. И подземните животни, които никога не виждат светлина и унищожават насажденията на бедните селяни, също са част от тази хармония. Войните, насилията, изяждането или убиването на по-слабия от по-силния поддържа висшето равновесие в света. Това равновесие е безнравствено и кръвопролитно, но учени и философи го приемат и оправдават в стройни системи. Не могат да проумеят природата и си строят системи, за да блеснат с ума си пред света. Стигат и дотам, че смятат смъртта като необходимост за природната хармония. А смъртта е най-престъпното деяние на природата. Тя обезсмисля живота.
Хората от най-дълбока древност са се измъчвали от преходността и безсмислието на живота. Юнакът Гилгамеш, герой на древновавилонския епос, е изпадал в ужас от смъртта. Срещал се с всички мъдреци по онова време, за да търси утешение от тях, но те всички му казвали, че боговете са обрекли човеците на смърт, а безсмъртието запазили за себе си. По-добре да не си се родил, отколкото да живееш и страдаш, без да знаеш защо — се казва в Четвърта книга на Ездра.
В антична Гърция, която се отличава със своята жизнеутвърждаваща философия, откриваме не по-малко скръб и тъга. «Защото от всички създания в цялата вселена няма по-нещастен от човека», казва Омир в «Илиада». И в съчиненията на много от ранните поети, като Симонид, Теогнид и др., писани през шестстотинте години преди нашата ера, има много безнадеждност: «Най-добре е смъртните да не се раждат, за да не виждат сияещите лъчи на слънцето.»
По-късно и Софокъл казва: «Най-висшият дар за човека е да не се е родил.»
След векове ще чуем и тъжния вопъл на Паскал: «Нямаме основа под краката си, под нас е бездна. Страшно е да чувствуваш как всичко, което имаш, изчезва.»
Има философи, които твърдят, че със страданието и смъртта на отделната личност се изкупва щастието на човешкия род. Смъртта е зло, разбира се, но в случая тя се превръща в добродетел. От нея се ражда новият, вечно обновяващ се живот. Оттук и теорията за безсмъртието чрез поколенията или дори чрез някаква дейност. Жалка утеха. Или по-точно посмъртно удовлетворение на суетата. Мене ме няма, но децата, внуците и всички от моето «коляно» ще живеят едни след други, а аз — чрез тях. Баща ми, дядо ми, прадедите ми живеят ли чрез мен? Не, разбира се. Живея аз, а те са прах и дори не прах, а нищо. Някакви имена, понятия, и то отдавна забравени.
Мене ме няма, но ще живея чрез делата си в съзнанието на поколенията. Още по-жалка утеха. Какво от това, че някой някога ще отвори някоя книга и може би ще прочете, че еди-кой си направил това и това в полза на човечеството. Изобретил машина, нарисувал картина, изрекъл мъдра, безсмъртна мисъл. Каква полза са допринесли на човечеството Архимед или Сократ, да речем? Или Шекспир, или Микеланджело? Никаква. Буквално никаква. Залъгвали са се с разни занимания и съждения, за да отклоняват мислите си за неизбежната смърт. Залъгвали са и другите и тази е единствената полза от тях. Иначе човечеството пак си умира и всякакви аристотеловци и сие си остават имена, написани на книга.
Не искам да съм нито едно от тези величия, а да съм безсмъртен. Да живея и след края на света. А те нека живеят в «съзнанието на признателното човечество».
Старите гърци, както знаем, са се прекланяли пред неумолимата съдба, която е безпомощна към отделния индивид в името на всеобщата, мировата хармония. Хераклит се възхищава от непрестанния поток на живота, който тече благодарение на смъртта на отделния човек. Така се осигурявало безсмъртието на човешкия род.
След като човек умира, кому е нужен животът на природата, на космоса! Какъв смисъл има моята жертва за поддържане живота на космоса, щом той не е живо същество и не го съзнава? Щом той съществува и с мен, и без мен? Природата непрекъснато създава по силата на своя сляп инстинкт и непрекъснато умъртвява, така че светът всъщност е едно безкрайно гробище. Това редуване на живот и смърт, на раждане и изчезване в небитието плаши и самия Хераклит и накрая той сравнява мировата хармония, живота на природата с купчина смет или нещо подобно.
Днес Малай донесе госпожа Клара да посвири на пиано. Докато свиреше (вече съвсем лошо и мъчително да се слуша), аз си мислех каква трагична жажда за живот изпитва тази жена. Когато пристигнаха с мъжа си у нас, тя бе толкова хубава млада жена, че от околните села, както и наши познати от града, идваха да я гледат. Ние вече знаехме, че тя и мъжът й са политически емигранти. В нашите очи всеотдайната й любов и саможертва й създаваше ореол на светица. След година или две се парализира и всички бяха потресени. Когато стане дума за смърт, тя пребледнява от ужас.