Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
— Няма ли да попитате някой друг? — попитах аз.
— Това е шантаж — отвърна той съвсем спокойно, но пресипнало, сякаш не му достигаше въздух. После, изглежда, успя да си поеме дъх и каза: — Това е шантаж. Измама. Подкуп, това е подкуп. Вие сте шантажирали и подкупили тези хора, аз…
— Не зная защо те са подписали тази декларация — казах аз, — но ако вашите подозрения са основателни, поуката според мен е такава: Макмърфи не бива да се осланя на депутати, които могат да бъдат подкупвани или които вършат неща, даващи възможност да бъдат шантажирани.
— Макмърфи — подзе той, но отново потъна в мълчание, навел над телефона цветущото си туловище. Несъмнено и самият той щеше да си има разправии с Макмърфи.
— Една малка подробност — казах. — И вие, и особено подписалите този документ ще си спестите известни главоболия, ако оттеглите обвинението си, преди да се е стигнало до гласуването му. Можете да се погрижите това да стане до утре вечер. Така ще имате достатъчно време да вземете всички необходими мерки и да намерите най-достойния път за отстъпление. Разбира се, губернаторът би постигнал по-голям политически ефект, ако въпросът бъде поставен на гласуване, но той иска да ви даде възможност да се измъкнете, още повече, че в града вече има доста голямо брожение по този повод.
Доколкото забелязах, той не ми обръщаше никакво внимание. Отидох до вратата, отворих я и се обърнах към него.
— В последна сметка — казах — за губернатора няма никакво значение кой път ще изберете.
После затворих вратата и заслизах по стълбите.
Това стана на четвърти април вечерта. А на пети аз гледах от високия прозорец народа, изпълнил улиците и моравата, ширнала се зад статуите пред Капитола, и почти съжалявах, че знаех как стоят нещата. Ако не знаех, може би щях да стоя с вълнение пред прозореца и да чакам как ще завърши всичко. Но аз знаех предварително края на пиесата. Това беше нещо като генерална репетиция, след като пиесата вече е играна. Стоях пред прозореца и се чувствувах като Бог Всемогъщи, който размишлява върху хода на Историята.
А това, изглежда, е скучно занимание за Всемогъщия, който знае отнапред как ще се развият събитията. Който всъщност е знаел как ще се развият събитията още преди да е знаел, че изобщо ще има История. Което пък е пълна безсмислица, понеже това предполага наличие на фактора Време, а Бог е извън Времето, защото той е Цялост на Битието и в Него Краят е Началото. А това можете да прочетете в листовките, които пише и раздава по улиците пълният, неугледен, обсипан с пърхот старик с очила с метални рамки, който някога е бил Учения прокурор и се е оженил някъде в Арканзас за момичето със златисти плитки и ведро лице с малко измършавели бузи. Но тези листовки са дива работа, мислех си аз тогава. Мислех си, че бог не може да бъде Цялост на Битието. Защото Животът е Движение.
Използувам главните букви, както ги използува и старият в своите листовки. Аз бях седял срещу него на масата, отрупана от едната страна с мръсни, неумити съдове, а от другата — с хартии и книги, там, в неговата стаичка отвъд железопътната линия, и той говореше, а аз просто усещах в гласа му тези главни букви. Той казваше: „Бог е цялост на Битието.“ А аз: „Ти обръщаш нещата наопаки. Защото Животът е Движение. Защото…“
Защото Животът е Движение към знанието. Щом Бог е Пълното Познание, значи, той е Пълна Неподвижност, тоест Безжизненост, тоест Смърт. Следователно, ако има такъв Бог, който е Цялост на Битието, това означава, че ние се кланяме на Смъртта. Така му рекох на стария, който ме гледаше над книжата и мръсните съдове и примигваше със зачервените си очи над очилата с метални рамки, увиснали на върха на носа. Той тръсна глава и няколко прашинки пърхот се посипаха от побелелите му оредели коси, заобикалящи черепа, в чийто вълнист, гъбест, наситен с кръв мрак електрическите импулси се превръщаха в думи. Тогава той каза „Аз съм Възкресението и Животът.“ А аз: „Ти обръщаш нещата наопаки.“
Защото Животът е огън, който гори по някакъв шнур — а дали не по фитила към бурето с барут, наречено от нас Бог? — и този шнур е онова, което ние не знаем, нашето Невежество, а нишката пепел, която запазва структурата на шнура, ако не я разнесе внезапен вятър, е Историята, човешкото Знание, но то е мъртво и когато огънят достигне до края на шнура, тогава човешкото Знание ще се изравни с Божието Знание и огънят, който е Животът, ще угасне. Ако ли пък шнурът води до буре с барут, ще избухне чудовищен пламък и ще разнесе дори нишката пепел. Така му говорех на стария.