Последната кралица на Индия
- Автор: Моран Мишель
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната кралица на Индия». Краткое содержание книги:
Авторът на древния текст „Йогататва Упанишад“ е смятал, че без практикуването на йога е абсолютно невъзможно да освободим атмана. Атман, разбира се, е душата. И точно както каза рани, ние сме толкова превити под товара на ежедневните си тревоги, че мнозина от нас вече не са по-различни от зверовете. Крачим през света, за да ядем и да пием, и почти не се вълнуваме от целта си в този живот. А някои от нас и като зверове не са особено умни. Просто пристъпваме тежко по пътя си, заробени от някакъв ужасен господар или от работата. Целта на йога е да промени всичко това, да напомни на човеците кой от тях е заприличал на вол, така че да им помогне, ако ще и само за няколко минути на ден, да се отърсят от робията и хомота си. Да напомни също така, че като укротим умовете си, можем да укротим също така алчността, глада и желанията си.
Всичко това, разбира се, звучи много хубаво. Но теорията на йога и нейната практика са много различни неща. Едното е лесно за научаване, другото изисква много време и отдаденост.
Накрая даже Мандар, която беше изразила най-силно презрението си чрез смях, когато рани реши, че трябва да започнем йога, стана видимо по-спокойна. Ала йога не е в състояние да промени реалността. Така на пети декември пристигна писмото от майор Елис — на Джанси наистина му предстоеше да бъде анексирано от Британската източноиндийска компания. А после, по съвет на майора, рани подаде молба. Отговорът от Англия пристигна на двайсет и четвърти февруари. Донесе го бащата на рани, в библиотеката, където аз и Каши седяхме заедно с кралицата и сина ѝ. Моропант се отпусна до дъщеря си на широката оранжева възглавница и я зачака да го прочете.
Следях изражението ѝ. Новините очевидно бяха лоши. А после тя рече:
— Каши, би ли отнесла детето в моите покои? — а след като те излязоха, тя добави: — Дават ми три месеца да си събера багажа и да напусна двореца.
Когато забеляза объркването по лицата ни, тя ми подаде писмото и ме помоли да го прочета на глас. И с всяка следваща дума светът под мен се изплъзваше все повече и повече, като че ли ръката на Брахма издърпваше земята изпод краката ми. Рани имаше три месеца, за да се премести от Панч Махал в по-малък дворец в подножието на хълма. Британската източноиндийска компания беше нарекла евфемистично този дворец „Рани Махал“ и обещаваше да ѝ отпусне годишна издръжка, която щяла да бъде достатъчно голяма, за да поддържа „подходящо по размери домакинство“.
— А какво ще стане с народа ни? — попита рани. В очите ѝ имаше сълзи, но те се задържаха на ръба на очите ѝ и отказаха да паднат. Стисна устни и аз проследих посоката на погледа ѝ към знамето на Джанси — литавра и метличка чаури върху червен фон. — Утре там ще бъде британското знаме — прошепна, изправи се и отсече: — Утре ще изпратя молба до самия генерал-губернатор на Индия!
Това беше човекът, избран от ръководството на Компанията да надзирава делата ѝ в Индия, като изборът му зависеше и от одобрението на британската кралица.
Никога досега не се бях чувствала нито толкова бясна, нито толкова уплашена. Но какво даваше право на тези чужденци да унищожават нашето кралство? Та нашият народ живееше тук от пет хиляди години, а сега някаква търговска компания щеше да решава съдбата му!
— Трябва да подтикнем сипаите към бунт — обади се бащата на рани. — Крайно време е!
— Не и ако съществува и най-малкият шанс Британската източноиндийска компания да се вслуша в гласа на разума! — отвърна тя.
Тази нощ аз лежах будна в леглото си и мислех как нашият дургавас съвсем скоро щеше да принадлежи на британците. Стените, килимите, леглата, в които спяхме, даже малките масички, пред които отправяхме молитвите си към Дурга. Опитах се да си представя как ли се чувства рани, лежаща в стаята, където беше прекарала всеки свой миг, откакто беше навършила четиринайсет, знаеща, че съвсем скоро някакъв чужденец щеше да превърне тази стая в свой дом. И всичко това само защото тя беше имала нещастието да изгуби съпруга и сина си.
Когато на следващата сутрин слънцето изгря, не изчаках да чуя войнишките рогове, призоваващи войниците за проверка и вдигане на знамето. В мига, в който слънцето си проби път през прозорците, аз вече бях готова и увита в най-дебелия си шал.
— Къде отиваш? — попита Джалкари.
— Искам да го видя с очите си — още няколко жени освен мен също се обличаха. Мандар, Хира, даже Раджаси. Джалкари седна в леглото. Аз грабнах сгънатата ѝ ангарка от раклата ѝ, подадох ѝ я и подвикнах: — Хайде, бързо!