Последната кралица на Индия

В продължение на тринайсет дена — абсолютният минимум за пълен траур — рани не напусна нито за миг Панч Махал. А когато после го стори, то беше само за да изпълни един важен ритуал — счупи гривните си на улицата и остави парчетата на земята, за да бъдат прибрани от бедните жени и продадени. Иначе нито обръсна косата си, нито смени пъстроцветните си сарита с вдовишкото бяло. Но докато се отправяхме през потъналата в мълчание крепост към езерото край храма на Махалакшми, гледката на погребалната клада на раджата изведнъж ме притесни.

Погледнах към Сундари, която стоеше до рани, докато свещениците вдигаха безжизненото тяло на раджата от позлатената носилка, за да го поставят върху безупречно подредените дърва. Но командирът ни беше твърде съсредоточена в кралицата, за да ме забележи. Огледах нарастващия брой хора около нас — съветници, войници, земеделци и търговци, всички до един стълпили се на брега на езерото, за да се сбогуват със своя раджа. Мнозина от тях тайничко хвърляха погледи към рани, чудейки се дали тя ще направи онова, което бяха правили нейните предшественички и безброй други жени.

— Тя не може да стори подобно нещо! — отсякох аз.

— Извършването на сати е най-силната форма на уважение, което една съпруга може да демонстрира на съпруга си! — отвърна Кахини.

Тази жена вече надскачаше дори себе си. Беше толкова коравосърдечна, че чак ми се гадеше от нея. Нямаше ли кой да направи нещо? Какво щеше да стане с Джанси без рани? Какво щеше да стане с Дурга дал? Огледах се. Но главата на съветника шри Бхакти беше сведена, а деванът непрекъснато местеше поглед от него към съветника шри Лакшман и обратно. Никой не проговаряше, никой не помръдваше.

Свещеникът пристъпи напред с факлата и изрече няколко важни думи на санскрит. А после кладата беше запалена и всички се обърнаха към рани. Сърцето ми заби бясно в ушите ми.

Рани направи крачка към кладата и аз усетих в устата си вкус на метал. Очевидно всички смятаха, че тя ще го направи, но никой нямаше сили да изкрещи: „Недей!“.

Даже аз.

А после тя застана пред пламъците и изкрещя:

— Народе на Джанси, онова, от което днес нашето кралство се нуждае, е управник, а не мъченик!

Овациите, които изригнаха, бяха оглушителни.

— Да, знам, в този момент пред мен стоят хора, които ще ме осъдят остро, че не съм влязла в пламъците — продължи тя. — Но има ли жена, която е успяла да промени съдбата на съпруга си, като го е придружила на кладата? И има ли жена, успяла да изгради по-силно кралство, като го е изоставила? Нашите предци са вярвали, че извършването на сати е акт на храброст. Аз пък казвам, че с изключение на богинята Сати, която в крайна сметка е безсмъртна, това е акт на страхливост! Та кой след това ще отгледа децата ѝ? Кой ще се грижи за родителите ѝ? Кой ще засажда градината ѝ със зеленчуци? Не, народе на Джанси! Запомнете, че ако аз умра, то това ще стане от меч, а не от огън!