Сезонът на Костите

Помъчих се за секунда да разгадая изражението му, но не успях. В лицата на Рефаимите имаше нещо, което не насърчаваше емоционалните догадки.

- Добре - рекох накрая. - По-малко животно става. Насекомо, гризач, може би птица. Нещо с ограничена сетивност.

- Чудесно. - Той понечи да тръгне, но се спря. Извърна се към мен и извади от джоба си нещо като медальон на тънка верижка. - Сложи това на врата си.

- Какво е то?

Отговор не последва. Прислоних се до един объл камък, борейки се да овладея обхващащия ме трепет. Джаксън щеше да кима одобрително, ако ме видеше отнякъде, но не бях толкова сигурна дали Ник би сторил същото. Огледах медальона. Бе голям колкото палеца ми, изработен от тънки жички под формата на крилца. Когато прокарах пръст по него, в етера настъпи едва доловим резонанс. Вероятно беше сублимиран. Нахлузих верижката през главата си.

Нуала скоро се върна, явно отегчена от разглеждане на цветята. Седях сгушена до камъка, заровила ръце в джобовете на якето си. Беше станало извънредно студено и дъхът излизаше от устата ми на бели облаци.

- Привет - казах на сърната. Тя подуши косата ми, сякаш искаше да разбере що за същество съм, после подви крака и легна до мен. Положи муцуна върху скута ми и нададе нещо като доволно пъшкане. Свалих си ръкавиците и я погалих между ушите. Лъхна ме миризма на мускус. Можех да усетя биенето на сърцето й, бързо и силно. За пръв път се намирах толкова близо до диво животно. Помъчих се да си представя какво е да си като нея - да стоиш на четири крака, да се носиш волно сред дървесата. Но аз бях питомна. Бях живяла в Сцион повече от десетилетие и всичко диво се бе изпарило от мен. Вероятно затова и се бях присъединила към Джаксън. За да запазя поне нещо от старото си „аз“.

След минута реших все пак да опитам. Затворих очи и оставих духа си да се носи. Сънорамата на Нуала бе лесна за проникване, тънка и нежна като сапунен мехур. С годините при хората се натрупваха защитни пластове, но животните явно нямаха тази емоционална броня. На теория нищо не ми пречеше да я контролирам. Побутнах я съвсем леко с духа си.

Тя нададе тревожно пръхтене и аз я погалих, за да я успокоя.

- Извинявай - казах. - Няма да го правя повече. След малко тя отново отпусна глава върху коленете ми, но хълбоците й трепереха. Не знаеше, че аз съм тази, която я е наранила. Пъхнах пръсти под брадичката й и започнах леко да я чеша.

Бях полузаспала, когато Лордът се върна и ме събуди с потупване по бузата. Нуала също се сепна, но една-две негови думи я накараха бързо да задреме отново.

- Ето - рече той, като седна на камъка. - Намерих ти ново тяло.

Бях поразена от вида му под лунната светлина - от силните, ясни черти и сияещата му кожа.

- Какво е то? - попитах.

- Виж сама. - Той разтвори шепи и ги поднесе към мен. Вътре имаше някакво крехко насекомо, може би пеперуда. Трудно бе да го различа в мрака. - Намираше се в летаргия, когато я намерих. Още е малко апатична. Реших, че така ще ти е по-лесно.