Тайната на Ботичели
- Автор: Фиорато Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайната на Ботичели». Краткое содержание книги:
Разглеждах светците и девите, които ни гледаха от своите ниши, когато внезапно ми хрумна нещо.
— Хей, какво имаше предвид снощи дон Феранте, когато спомена нещо за някаква кръв на светец? Че не била течна?
— А, да. Чудото на свети Дженаро — отговори моментално монахът. — Научих за това от слугите, които ме обличаха. Три пъти годишно в тукашната катедрала вдигали високо стъкленицата с кръвта на своя светец — сан Дженаро. Въпросната стъкленица съдържала съсирена и втвърдена кръв, но след множество молитви и бдения се случвало чудо и кръвта се втечнявала. Стъкленицата се разтърсвала, за да могат всички събрани да видят. След това, в продължение на седем дена, гражданите се редели на опашка, за да целунат стъкленицата. Последния път обаче тази кръв не се втечнила, което местните възприемат като много лоша поличба.
Замислих се и по едно време попитах:
— А какво се е случило последния път, когато пак не се е втечнила?
— Вулканът избухнал — бе краткият отговор.
Погледнах скептично към леко димящата планина над нас. Изглеждаше ми съвсем спокойна.
— И ти вярваш на всичко това, така ли? — подметнах, стараейки се да не давам воля на цинизма в гласа си.
Брат Гуидо сви рамене и отговори:
— Чудесата са елементи на вярата. Когато вярваш, всичко е възможно. Но в случая няма никакво значение дали аз вярвам или не вярвам — важното е, че и слугите, и целият кралски двор го вярва. Те са абсолютно убедени, че в най-скоро време градът ще бъде сполетян от някакво нещастие — отчасти това е причината кралят да бърза да тръгва на север. Защото, когато се върне, ще е настанал моментът за нова проверка на кръвта и тогава резултатът може да е по-благоприятен.
Поклатих иронично глава, но предпочетох да не казвам нищо. Подобни чудеса не бяха част от моята житейска нагласа, но точно сега, когато едва успяхме да си възвърнем деликатния баланс на другарството, не желаех да обиждам моя приятел. Затова реших да сменя темата.
— Сигурен ли си, че вървим в правилната посока?
— Така смятам. Ето, виж! Това там е статуята, за която спомена Сантяго.
— О, да! — свих презрително устни. — Стареца Нил, който говори само с красивите жени.
В отговор монахът се усмихна и рече:
— Е, говори или не, важното е, че това е Виа Нило. Което ще рече, че вървим в правилната посока.
Наближихме статуята. Огледах я. Да, това наистина беше статуя на старец, но доста изронена от ветровете и дъждовете. Нямаше никакво съмнение, че стои тук векове наред. Но въпреки това старецът изглеждаше почти като истински — с отпуснати рамене, сбръчкана кожа и леко притворени очи, които излъчваха някаква странна мъдрост, като че ли всеки момент щяха да ти проговорят. Незнайно защо реших да изостана. Изчаках брат Гуидо да се отдалечи на няколко крачки от мен, след което се приведох и прошепнах на стареца:
— Поздрави от моето време, старче! — Почувствах се много глупаво.
— Погледни назад! — каза той.
Гласът беше дрезгав като изронен камък и стар колкото времето, но съвсем ясен. Усетих как през вените ми минават последователно първо студ, а после горещина. Възможно ли е каменният човек наистина да ми е проговорил? И въпреки скептицизма си се обърнах. Тогава го видях за първи път — създанието, което щеше да ни преследва много дни.
Прокаженият. Или поне такива бяха одеждите, които носеше. Беше отпуснат на останка от римска колона, останалата му без плът ръка бе протегната напред за милостиня. Ала позата му на просяк очевидно беше само за показ, защото гледаше право към мен с очи, които никога нямаше да забравя. Почти сребърни. Те сякаш бяха изскочили от главата му и ме пронизваха подобно на две остри ками. За един удар на сърцето погледите ни се срещнаха и той разбра, че е забелязан, след което веднага изчезна зад колоната. Можех да го последвам още тогава, обаче нямах търпение да се отърва от злокобното му присъствие, затова хукнах напред, за да настигна моя приятел, като дори забравих да благодаря на статуята, която ме бе предупредила за тази злина. А докато бягах към брат Гуидо, допуснах три неща, които не можех да докажа:
Прима коза: Прокаженият ни следва още от Флоренция.
Секонда коза: Именно той е убил Ена, Бембо и брат Ремиджо. Както и лорд Силвио.