Изповядвам

– Някой ден, като свириш на цигулка, ще се усмихваш от удоволствие, Бернат.

Почувствах се като Иисус Христос, изричайки това пророчество, което, като се има предвид как се развиха нещата... е, не знам какво да кажа.

– Откажи се след десети курс.

– Не. След изпитите през юни. По-естетично е. Защото, ако ще ме притискаш, отказвам се още сега, майната й на естетиката.

Продължаваше да вали сняг. Вървяхме до къщи мълчаливо. Остави ме пред вратата от тъмно дърво без лека нощ, нито някакъв жест на уважение.

С Бернат съм се карал няколко пъти в живота. Това беше първото голямо спречкване, първото, което остави белези. Коледната ваканция премина на фона на необичаен снежен пейзаж. Вкъщи майка мълчеше, Лола Чика следеше всичко да е наред, а аз с всеки изминал ден прекарвах все повече часове в кабинета на баща ми, спечелен благодарение на изключителни отличия в края на курса, които ми даваха това право на собственост, даваха ми пространството, което ме привличаше все по-неудържимо. На другия ден след Сант Естеве185 излязох да се разходя из белите улици и видях Бернат, който живееше в горния край на улица „Брук“, да кара ски надолу по „Брук“ с цигулката на гърба. Видя ме, но не ми каза нищо. Признавам, че ме обзе пристъп на ревност, защото веднага си помислих при кого ли отива да свири тоя злобар, без нищо да ми каже. На деветнайсет или двайсет години Адриа, изпълнен с детска ревност, се затича да го настигне, но не можеше да следва ритъма на ските и скоро Бернат се превърна във фигурка от рождественски ясли, може би вече беше стигнал до Гран Виа. Ставах смешен, дишах на пресекулки, издишвах през шала, гледах как приятелят ми ме изоставя. Така и не можах да разбера къде отиваше в онзи ден и бих дал... щях да кажа половината от живота си, но днес този израз няма никакъв смисъл. Ама какво говоря, бих дал половината от живота си даже днес, за да разбера при кого отиде да свири в оня ден от зимната ваканция, когато Барселона се беше увила в няколко педи неочакван сняг.