Ти, който не си за мен
- Автор: Поттер Александра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Ти, който не си за мен». Краткое содержание книги:
— Засега само го пробвам — отговарям, като се старая също да звуча нехайно. — Да видя дали отговаря на… обичайния ми стандарт — и бързичко натискам няколко бутона на контролния панел през себе си, сякаш съм съвсем наясно какво правя. — А ти какво правиш тук? Нали си имаше личен уред?
В превод: „Разкарай се! Приличам на огромна, потна лоена буца, нямам никаква представа какво правя на този проклет уред, който незнайно защо започва да издава някакъв странен, вибриращ звук, а ти си последният човек на земята, когото искам да виждам!“
— Обичам да редувам уредите — обяснява той.
— Аха, да ги редуваш — кимвам, сякаш и аз цял живот се занимавам с редуване на фитнес уредите си.
Настъпва пауза, а после:
— Виж какво, за онзи ден… Казах някои неща, които изобщо не трябваше да казвам… — Не довършва и погледът му се плъзва към бедрата ми.
— Да, всъщност и двамата казахме такива неща — промърморвам и макар и унизена до дъното на душата си, продължавам да гледам смело напред. Обаче периферното ми зрение ми подсказва, че той почти не се поти, докато аз започвам да звуча като задъхващ се от възбуда старец по секс телефон.
Отпивам глътка вода от бутилката си и се опитвам да се концентрирам върху дишането си. Спомням си, че веднъж четох някаква статия по този въпрос, макар да не съм сигурна точно върху какво би трябвало да се концентрирам. Така де, вдишваш и после издишваш, нали! Какво друго може да има?
Той започва да ускорява, обаче аз продължавам да го следвам. Виждате ли? И аз го мога това! Въпреки че краката ми вече се тресат като желе. Защо имам чувството, че всеки момент ще се строполя на земята? О, мамка му! Машината ми май започва да се вдига! Ама какво става тук, за бога?! Свеждам очи към контролния панел, опитвайки се да измисля начин да се спася, но после се предавам. Твърде сложно е за моя мозък. Човек трябва да е член на „Менса“, за да схване тези бутони.
Направо не мога да повярвам! Той ускорява и вдига пътеката си!
Обръщам се и го виждам как си припка весело до мен със заплашителна скорост. Напълно вбесена, удрям стрелката върху панела, под която пише „Нагоре“. На ти сега!
Започвам да крача още по-широко — напред-назад, напред-назад — и да размахвам ръце. Само дето смешното е, че машината ми не става по-бърза, а някак си по-висока! Напълно объркана, започвам да удрям бутоните. Няма да му позволя да спечели! За нищо на света!
Потта вече шурти от лицето ми, обаче аз не се отказвам. Набирам скорост. Все по-бързо и по-бързо. Краката ми помпат бясно педалите. Сърцето ми бумти силно в гърдите ми. А до мен Нейт си крачи ритмично и по лицето му почти не се забелязва пот! Поглеждам към контролното му табло!
Той е на ниво 14!
Натискам моите бутони. Нагоре, нагоре, нагоре!
И внезапно осъзнавам, че уредът ми започва да издава някакъв странен, виещ звук. Чакайте малко! Ама… Защо толкова бързо?… Става много бързо!… И ускорява… ама чакайте… това са сто и двайсет километра в час… О, боже, и продължава да се вдига, о, нееее… Паникьосвам се. Ама как да накарам тази проклетия да спре?
О, боже! О, боже! О, господииии…
Ооооооооох!
Деветнайсета глава
— Добре де, поне не се счупи!
Час по-късно излизам от фитнес залата и съм на път към галерията, в която мислех да се отбия. Телефонът ми е втъкнат под брадичката ми, а глезенът ме боли нетърпимо. Говоря със сестра ми, която се обади да провери как е минала тренировката ми. „О, мина и още как! — бях отговорила, изкуцуквайки изпод душа с глезен с размерите на тиква. — Така мина, че едва не замина за «Спешно отделение»!“
— Луси, защо винаги си толкова непохватна! — възкликва сега тя, след като през последните петнайсет минути слуша как съм излетяла от крос-тренажора, как съм се приземила като чувал с картофи на пода до машината за гребане и как се е наложило да бъда отведена до съблекалните от един много сладък треньор на име Руди, който ме бе посъветвал „да не се опитвам да тичам, преди да съм се научила да ходя в залата за фитнес“.
Думата „срам“ дори не се доближава до истината за начина, по който се чувствам.
— Не съм непохватна! — отричам яростно, спирайки за момент, за да се консултирам с картата си. — Вината беше на Нейт!
— Нейт ли? Какво общо има това с него?
До този момент съзнателно избягвам да й съобщя за участието му в моето унизително приключение. Отчасти, защото се самосъжалявам и ми се иска да получа съчувствие от голямата си сестра — което е все едно да се спуснеш в Бърлогата на дракона и да се надяваш Дънкан Банатайн да се смили над теб — и отчасти, защото все още не съм стигнала до тази част.