Царицата на Палмира [Танцът на боговете]

— Не се сърди на сина си, Всепрославени. Той е като децата, не умее да крие какво му е на сърцето. Аз още по-малко мога да скрия нещо от теб. Това е моята роля в женския двор: да наблюдавам тази, която иска да стане твоя съпруга. И да те предупреждавам за опасностите, както го правя сега, преди да е станало твърде късно.

Оденат попита със студено лице:

— Имаш ли някакво доказателство за това, което твърдиш?

Дебелото тяло на Офала се размърда под купчините коприна, главата й се повдигна като на змия, която се засилва, преди да ухапе. Тя погледна крадешком към Нурбел и стария Шара, направи смутена физиономия, която засили още повече вниманието им.

— Има неща в поведението на жените, които не лъжат – прошепна тя.

— Ако не можеш да говориш, замълчи.

— Това е смущаващо за една жена, Всепрославени.

— Не знам нищо, което да те е смущавало дълго, Офала.

— Тя е отказала на масажистката да я намаже, както е прието да се прави при бъдеща съпруга.

Лека червенина потъмни слепоочията на Оденат.

Офала сведе очи, навлажни устните си.

— Масажистката не е могла да се увери, че тя е още… достойна за теб.

Настъпи тишина. Дълбока и мъчителна тишина.

За най-голямо учудване, Шара беше този, който я прекъсна. Той удари веднъж с тоягата си, като притворените му клепачи и безизразният глас напомняха за слепец.

— Така, скъпа Офала, ти обвиняваш това момиче, че е напуснало бащиния си дом по непочтена причина и че е влязло нечисто в този на Всепрославения. Ти познаваш нашите закони. Ако го докажеш, Зиновия ще умре от камъни и бой с камшик. Точно това ще стане.

— О, достатъчно е да… – започна Офала.

Махвайки с ръка, Оденат я накара да млъкне. Той се обърна към своя предан Нурбел. Те се спогледаха, както го правеха вече двайсет години насред битки и ловни хайки. Онова, което очите им си казваха, никой, освен тях не можеше да разгадае.

Оденат отдели очи от Нурбел, сграбчи чашата си и отпи спокойно.

— Зиновия ще стане моя съпруга на 13 април според римския календар. Нито дума повече срещу нея или това ще бъде дума срещу мен. Отнася се и за твоя племенник, Офала. Посъветвай го да не ми се изпречва пред очите, ако иска да остане мой син. Прекалено много го виждах и чувах напоследък.

* * *

Конят беше прелестен – с бели петна по краката. Козината беше наситено черна и лъскава, с изключение на белите пламъци, които обхващаха сухожилията и коленете, превземаха ноздрите, достигайки до горната част на бузите и ноздрите. Гривата и опашката му бяха млечнобели – цвят нежен като коприна и лек като мъгла. Младите и неспокойни мускули танцуваха под кожата му, подобно на пустинните ветрове, които си играят с извивките на дюните.

Един войник го държеше завързан с кожен оглавник и той, неспокоен и изнервен, се движеше в тръс между тухлените стени на оградено в градината място.

Изведнъж, без нищо да го подсказва, той отскочи рязко, изхвърли предните си крака към някакво въображаемо препятствие, издигна се с лек скок, който изви гръбнака му. Оглавникът повлече войника и му се изплъзна. Конят подскочи, завъртя се около себе си, риейки песъчливата пръст. Войникът изкрещя команда. Конят отговори със скърцане на зъби, вдигна високо глава, изтича в противоположния край на ограденото място, размятайки дългата светла грива. После се върна също така бързо и грациозно оттам, с гъвкава и танцуваща задница, с властен поглед, с наострени и мърдащи уши.