Към небето 2 към звездите
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Към небето (Дръзки) #2
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Боевая фантастика
Электронная книга - «Към небето 2 към звездите». Краткое содержание книги:
Опитах се да си представя свят, в който си спомням, че съм била принудена да доказвам, че съществуването ми си струва. Нищо чудно, че това общество си имаше проблеми.
Завършихме следващата серия от упражнения и аз останах доволна как групата се държи във формация.
— Получава се — обадих се на Химерна. — Мисля, че ще успеем да направим нещо от тях.
— Чудесно — отвърна тя. — Значи готови ли са за битка?
— Ангели небесни, не! — възкликнах. — Трябва да продължим така поне още няколко седмици. Те са добри пилоти, не е като да започваме с новобранци, но това не означава, че ще ги допусна до нещо, по което да стрелят.
Химерна изглежда мислеше над думите ми и не се оплакваше — не ме попита за подробности.
— Интересно — бе единственото, което каза.
Как да го разбирам?
— Да им дадем малко почивка — каза ми тя по едно време. — След това ще опитаме формация при висока скорост. Имаме три часа преди да се върнем в Към звездите. От командването ни попитаха дали някой от нас ще влезе в лабиринта. Ще кажа, че не очакваме да се случи скоро.
— Добре — отвърнах, намалих скоростта на кораба и извадих манерката си.
— Освен, разбира се — добави тя, — ако не решиш да пробваме, докато другите са в почивка. Двете с теб можем да влезем заедно.
Поколебах се, задържах манерката пред устните си.
— Ще бъде полезно да знаем за какво се подготвяме — рече Химерна. — Чувала съм за гробокопачески лабиринти, но никога не съм влизала. — Корабът ѝ се подреди до моя и ми се стори много объркващо, че пилотската кабина е празна, сякаш пилотираше призрак.
Каква беше играта на Химерна? Да ме сложи да отговарям за упражненията, за да може да продължи да наблюдава ли? Хем щеше да участва, хем да остане мистериозна. Сега искаше да вляза в лабиринта с нея. Това ми приличаше на някакъв тест. Дали не беше предизвикателство?
Погледнах към лабиринта. Всяка ескадра бе получила свой додекаедър и пилотите практикуваха как да приближат и да влетят в него.
— Дадено — реших аз и оставих манерката. — Кажи на командването да отзове дроновете. По-късно ще се упражняваме как да се бием с тях.
— Разбрано — съгласи се Химерна. — Да вървим.
23.
Командването изпълни искането с нежелание, отзова дроновете, за да можем двете с Химерна да влезем без усложнения.
Добих по-добра идея за това чудо, когато навлязохме в сянката му. Беше широко приблизително колкото една от платформите около Метален рой — но това бе само диаметърът. Като маса сигурно беше десет пъти по-широко.
Не беше с размерите на планета, следователно бе по-малко от гробокопача, който видях на видеото, въпреки това бе със стряскащи размери. Всяка страна на додекаедъра имаше десетки дупки, пукнатини, широки по двайсет метра. Двете с Химерна избрахме една и се приближихме достатъчно, така че видях, че останалата част от лицето беше от лъскав метал.
Усетих, че вълнението ми расте. Бях впечатлена от гробокопачите, чувство, което вървеше ръка за ръка с непрекъснато растящото безпокойство, което изпитвах всеки път когато помислех за някой от тях. Може би дори се страхувах. Не можех да се отърся от видяното на Метален рой: аз, застанала там, където трябваше да бъде гробокопачът. Каквото и да означаваше да си сайтоник — каквото и да бях аз, — имаше нещо общо с тези неща и мястото, където живееха.
Това не е истинско, напомних си аз. Това е само имитация за обучението. Също като кукла, която да използваш при тренировка с мечове.
Спряхме точно пред избрания тунел и сякаш гледахме в гърлото на звяра. Очаквах Ем-бот да ми подаде анализ и открих мълчанието в пилотската кабина стряскащо.
— Значи… — започнах аз, и се свързах с Химерна. — Просто ще влезем в тунелите ли?
— Да — отвърна тя. — Докладите от пилотите, които са преживели влизане в истински лабиринт, сочат, че всички тунели изглеждали еднакви. Ако има причина да изберем един пред друг, все още не знаем каква е тя.
— Тогава следвай ме — подхвърлих и продължих напред с една десета от Маг, което бе еквивалент на пълзене за кораба. Вътре цареше непрогледен мрак. Въпреки че можех да летя, следвайки показанията на таблото — често ми се беше налагало в космоса, — аз включих предните прожектори. Исках да виждам вътрешността.
Тунелът се стесни до петнайсетина метра и бе пълен с останки от изтребители. Позволих си да продължа напред със същата скорост.
Зад мен няколко дрона се откъснаха от стената близо до входа и поеха към нас.