Право на милосърдие
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Дизмъс Харди [bg] #5
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Год: Весела Люцканова
- ISBN: 954-8453-24-X
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Право на милосърдие». Краткое содержание книги:
Лайбръри Джърнъл
— Срещу което няма да лежиш нито ден — припомни му Харди. — И никой не може да те пипне повече. Край на всичко, Греъм. Сделката е одобрена от Прат, чакаме само твоето съгласие.
— Признавам, че си направил отличен ход като адвокат.
Харди пусна една крива усмивка и докосна ръката му:
— А след като всичко свърши, спокойно можеш да поканиш на среща и сержант Евънс…
Но Греъм беше далеч от подобни мисли. Замислен дълбоко, с невиждащи очи, той отново повтори:
— Значи трябва да призная, че съм го извършил…
— Да, трябва! — кимна Харди, усетил как го хващат нервите.
— Ами ако не съм?
— Това няма значение — отвърна Харди и сам се изненада от лекотата, с която навлезе в терминологията на професионален адвокат. Какви ги дрънкам, господи?! Как така няма значение дали един човек е извършил престъпление, или не? Но връщане назад нямаше. — Всичко се свежда до юридическа еквилибристика.
— И ще ме оставят на мира? Завинаги?
Харди усети, че клиентът му е на ръба. Сега е моментът да се приключи с този въпрос, рече си той.
— Ще те осъдят условно, Греъм — рече той. — На две, може би три години. Но слушай внимателно какво ще ти кажа… Едва сега навлизаш в деловия свят, а в него има далеч по-добри професии от адвокатската. Аз съм адвокат и зная какво говоря. Нашата професия се състои от деветдесет и девет процента глупости, а в останалото време си принуден да целуваш клиента си по…
— Както го правиш сега, нали? — бледо се усмихна Греъм. — Целуваш ми задника, нали? Но аз нещо не го усещам, явно съм повреден…
— Нашият случай е изключение. Исках да кажа, че можеш да се захванеш с каквото пожелаеш. Членството в адвокатската асоциация изобщо няма да ти трябва. Тази професия ти е нужна точно толкова, колкото професията на професионален бейзболист… И двете са съвсем обикновени професии.
Най-сетне успя да предизвиква някакви чувства у клиента си.
— Но аз съм добър, Диз! — натъртено рече Греъм. — Аз спечелих конкурса за мястото при Дрейпър, а подобни места са запазени за най-добрите!
— Това означава, че имаш акъл, нищо повече — тръсна глава Харди. — Използвай го за нещо друго. Ако откажеш, те чака затвор. Това е положението. Не сме седнали да обсъждаме избор на кариерата ти. Става въпрос за години от живота ти. Тежки години, зад решетките!
Млъкна и зачака. Изтече една минута, която му се стори по-дълга от час. В клоните над главите им пееха птички, но нищо наоколо не помръдваше. Греъм най-сетне поклати глава:
— Съжалявам. Зная, че си вложил много енергия в този план, но аз не съм убил баща си. Следователно не мога да кажа, че съм го сторил.
Стомахът на Харди се сви. Спокойно би приел твърдението на Греъм, че не е убил баща си, но забележката след него го накара да потръпне от страх.
— Не е нужно да го наричаме убийство, Греъм — направи последен опит той. — Можем да…
— Не! — прекъсна го с повелителен тон младият мъж. — Няма да кажа, че съм убил баща си, ясно ли е?
За миг Харди остана неподвижен, вслушвайки се в птичия хор. После бавно се надигна.
— Утре сутринта трябва да предам отговора ти на Прат — тихо промълви той.
— Вече го имаш. Баща ми се самоуби. Остави на докторите онзи стикер да не го закачат и се самоуби. Това е истината.
Петнайсета глава
Голяма част от работата на Марсел Лание извън офиса се състоеше в обиколки на недовършени строежи и различни дупки в покрайнините на града — според вечното и вярно правило, че бедността е майка на повечето престъпления. Това беше част от работата на всички детективи в отдел „Убийства“, те отдавна бяха свикнали с нея. Понякога обаче маршрутите им бяха наистина необикновени.
И тъй, докато Сара Евънс седеше пред телефона в Съдебната палата и набираше номерата, записани на разхвърляните от Сал Русо листчета (тази игра наричаха „познай името зад инициалите“), Лание реши да прибегне до различен, доста по-директен подход. И разбира се, въпреки изричната заповед на Глицки, все пак забрави да си вземе магнетофона.
Знаеше, че всяка вечер Дани Тоска седи на редовното си място на бара в едно заведение, наречено „Джино и Карло“. Намираше се в Норт Бийч и беше едно от най-старите заведения в района. Тук най-силно се усещаше пулсът на старото италианско сърце на града, а в известни отношения именно Дани Тоска беше стимулаторът, определящ неговия ритъм. Прехвърлил петдесетте, с гола като билярдна топка глава, Тоска се водеше нещо като агент на недвижими имоти. Най-често беше облечен с тъмно спортно сако, вталена риза с отворена яка и меки мокасини с кожени пискюлчета. Голяма част от наемателите на магазини в района действително изпращаха месечните си чекове на името на неговата фирма, която играеше ролята на основен посредник между тях и реалните собственици.