Призована от сенките
- Автор: Ченс Карен
- Язык: болгарский
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Призована от сенките». Краткое содержание книги:
— Трябва да тръгваш. — Отбеляза тихо.
Преглътнах. Второто проклятие беше ново за мен, но му беше нужно век, за да въздейства на Мирча. Ако аз се чувствах така, а заклинанието имаше само ден, за да ми подейства, какво ли преживяваше той? Дори и Консулът да имаше право, и магията да е изчезнала, след като съм се върнала в своето време, заклинанието все още е било там, бавно узрявайки с десетилетията. И съдейки по реакцията на Мирча, когато се е събудило, беше действало от отмъщение.
Мисълта да върна Мирча в онзи ад беше мъчителна, но какъв друг избор имах? Трябваше да се оправя с Мира, или и двамата щяхме да умрем, а не можех да го взема със себе си и да рискувам със силата на заклинанието. Погледнах нагоре към него, позволявайки на разкаянието да се изпише на лицето ми.
— Зная.
Той затвори очите си и ръцете му се стегнаха около мен за момент. Придърпах го към себе си, целунах го и болката внезапно намаля. Проклятието беше доволно, докато се докосвахме и аз знаех защо. Можех почти да усетя как връзката между нас се засилваше, енергията струеше щастливо от всички места, където се докосвахме. Сега беше спокойно, но какво щеше да стане, когато си тръгнех? Усетих агонията, в която се намираше той, когато пристигнах и се съмнявах, че тази кратка среща щеше да насити желанието за дълго. Всъщност, можеше да стане по-лошо, като това да предложиш да умиращ от глад човек хапка хляб.
Мирча бавно разтвори ръцете си и се отдръпна. Очаквах това, но болката едва не ме повали на колене. Останах на краката си по някакъв начин, но само наполовина задуших звука на агония. Диви тръпки от шок ме разтресоха диво и ръцете ми станаха леденостудени. Прегърбих раменете си срещу пламъка на копнежа, който ме облада и обвих ръцете си около себе си, за да ги възпра от това отново да го притиснат към мен. Казанова беше накарал връзката да изглежда като бавна прогресия, която се разраства за дълъг период от време. Но нашата не беше такава. Може би защото не беше направена скоро, поне от една страна, или защото случайно е била удвоена. Всичко, което знаех, беше, че е порочна.
Мирча стоеше достатъчно близо и се създаваше впечатлението, че все още ме прегръща. Болката прочисти мислите в главата ми, като аромата на солта, позволявайки ми да разбера защо. Въпреки че той можеше да изгаря от желание да ме освободи, Консулът със сигурност не желаеше. Бях отказала да се превърна в нейна марионетка, бях откраднала ценна стока от нея и бях омагьосала главния й посредник. Фактът, че поне последното беше неумишлено, нямаше значение за нея. Чудех се какво ли бе планирала за мен, ако магьосниците й не можеха да развалят магията. Имайки предвид действията на Мирча, можех да предположа. Малко магии преживяваха смъртта на шишенцето. И ако не станех домашната й Пития, тя нямаше изгода от това да ме държи жива.
Срещнах погледа на Мирча.
— Ще намеря начин да разваля заклинанието — казах му. Не си направих труда да шептя този път. — Обещавам.
Той се усмихна леко, но очите му бяха безкрайно тъжни.
— Съжалявам, dulceata.
Консулът каза нещо, но аз не я чух. За един момент в стаята беше достатъчно тихо, че да се чуе как пада карфица на земята; в следващия — ревящ студен вятър изпълни помещението, разрошвайки косата ми на кичури, които удряха лицето ми. Вятърът спря за малко, събирайки сила близо до високия таван на стаята, преди да избухне в най-страшната ледена буря, която някога съм виждала.
Жестокият, брутален вятър игнорира мен и малкото пространство около мен и за малко си помислих, че стражът ми най-накрая е решил да се задейства, но потокът от златиста светлина не се появи и нямаше отличителна форма на пентаграм. Нещо друго ме защитаваше и за момента не ми пукаше какво беше — интересуваше ме времето, за което го правеше. Навсякъде извън малкия остров на спокойствието, хаосът цареше.
Мирча отстъпи назад и аз се задъхах от болката, когато проклятието разбра, че нещо не е наред. Щях да го сграбча отново, въпреки обстоятелствата, но не можех да го видя във виелицата.
— Мирча! — извиках, но гласът ми се загуби в оглушителния вятър.
Без да зная какво друго да направя, скочих напред и се хвърлих към Томас. За щастие, спокойният остров се премести с мен. Не го покри изцяло, а раните му бяха твърде далеч от мен, за да се протегна върху него, но леденото ухапване върху краката му беше най-малката ми грижа. Напрегнах се да отключа белезниците му, но не ги виждах, не виждах нищо от силния, ревящ бял свят. После нещо тропна върху масата точно до мен и аз разбрах от какво беше странният, силен шум наоколо. Вятърът носеше със себе си зърна от градушка с размерите на топки за боулинг и докато те бяха затворени между четирите стени на помещението, принадлежащо на Сената, нямаше къде да излеят яростта си, освен да рикошират върху всяка възможна повърхност. Беше сякаш да си хванат в игра на пинбол в ада. Ако не развържех Томас скоро, ледените зърна щяха да смачкат краката му, а нямаше начин сама да го завлека, където и да е. Трябваше да ни измъкна и да намеря Мира, въпреки че нямах идея как ще се справя с нея в текущото си състояние. Всичко, което исках бе да се свия на малко кълбо и да чакам Мирча да ме открие — и ако останех, знаех, че и той щеше да го направи. Каквато и сила да му беше помогнала да се отдръпне, проклятието беше по-силно. Нямаше да мине много време, преди да бъдем заедно.