Призована от сенките
- Автор: Ченс Карен
- Язык: болгарский
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Призована от сенките». Краткое содержание книги:
Рязко осъзнах, че повече сълзи се стичаха по лицето ми. Те не бяха заради спомена от болка, а от това колко хубаво, колко безопасно се чувствах близо до него. Бяха всички мечти слети в една — дом, семейство, любов, приемане — и толкова ободрителна, че ме заслепи за всичко останало. За момент забравих за Томас и Мира, за Тони и целият ми списък с проблеми. Те вече не ме интересуваха.
Поклатих глава, когато ситуацията ми се изясни. Аз не бях просто привързана към Мирча. Това не беше привличане, привличането не унищожаваше способността ми да дишам, не ме караше да изпитвам болка, не ме караше да се чувствам безпомощна и отчаяна от мисълта да съм далеч от него. Прилепих се към него, знаейки, че няма начин да има основателна причина за това той да отговаря на моите чувства, освен ако не беше под влиянието на магия, но не ми пукаше. Нямаше значение, ако отвръщаше на любовта ми. Нуждаех се от него като дрога, трябваше да е до мен, за да се чувствам жива и цяла. Още малко от това и ще направя всичко, абсолютно всичко, за да не се разделяме никога.
Усетих емоция на отговор в силата на хватката му и най-накрая разбрах. Изглежда страстта беше само един от триковете в репертоара на проклятието и не беше най-унищожителния. Дори не наполовина толкова унищожителен колкото болката.
— Кога направи заклинанието? — попита Консулът.
Погледнах я безизразно, напълно забравила за присъствието й. Мислите ми бяха гъсти и мудни, въздухът около мен беше тежък, и трябваше да се напрегна, за да разбера въпроса. Обмислих възможностите си, а те бяха жалки. „Не зная“ изглежда не минаваше, но посочвайки очевидния факт, че Консулът беше сгрешил също нямаше да помогне. Нямах идея какъв отговор ще я задоволи, или колко време трябваше да спечеля. А това Мирча да ръга нещо в реброто ми не помагаше.
Погледнах надолу, за да видя, че дразнещия предмет беше бебешко розов висок ток, който трябва да е крил във вътрешния джоб на сакото си. Токът изглеждаше странно крехък, с деликатния сатенен материал, който беше започнал да се лющи на места и няколко по-тъмни пайети, които минаваха за връзки. Приличаше на антика, като изключим дизайна. Не мисля, че са произвеждали три инчови високи обувки в хубавите стари дни. След минута, мозъкът ми се събра на едно място. Куцах в кухнята на Данте онази сутрин, защото бях загубила едната си обувка. Обувката беше яркочервена, не розова и люпеща се, и крещеше на ново, иначе беше близначка на тази тук. За щастие, тялото на Мирча не ме излагаше на показ, защото се съмнявах да съм задържала лицето си под контрол. Театърът. Загубих тази обувка преди повече от хиляда години в лондонския театър.
— Касандра? — Консулът не звучеше доволна от забавянето ми, което беше иронично, имайки предвид навика й да чезне в неподходящите моменти. Не отговорих, припомняйки си искрата, която мислех, че съм си въобразила, в онова време. В онази ера, Мирча не беше под влиянието на заклинание, но аз бях. Магията трябва да го е разпознала, както и нужния елемент, за да се довърши и е направила връзката сама. Изводът ме удари като боен чук.
— От колко време? — повтори Консулът с глас, който не беше свикнал да повтаря по два пъти.
— Не съм сигурна — казах накрая. Гласът ми беше дрезгав, но не можех да прочистя гърлото си. — Вероятно… — Най-накрая успях да преглътна — … е станало през 1880.
Някой изпсува, но не видях кой. Това беше всичко, което можех да направя, за да задържа дори част от вниманието си върху Консула. Жегата от тялото на Мирча и ужасът от това, което му бях причинила предизвикваха хаос в емоциите ми. Страстта и вината се бореха за надмощие, но страхът също се показваше. Стомахът ми се сви.
Консулът не изглаждаше доволен.
— Проклятието изчезна, след като замина, неспособно да се изпълни без теб. — Измърмори тя. — И когато вие двамата се срещнахте отново, ти беше дете — прекалено малка, за проявата на заклинанието. Но когато се срещнахте като възрастни, то се активира и силите му започнаха да растат.
Успях да кимна. Мира галеше ръката ми, за да не прекъсва контакта между нас, милвайки костите в китката ми, плъзгайки се надолу да масажира дланта ми с палеца си. Но сега той започна да прокарва ръцете си нагоре и надолу по ръката ми като че ли да създаде повече контакт. И където и да докосваше, след себе си оставяше нещо, което приличаше на течно удоволствие. То се пропиваше в кожата ми, замайвайки ме, сякаш допира му беше опияняващ, а може би беше. Не знаех как работеше заклинанието, знаех само, че го правеше много добре.