Смърт заради смъртта
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #5
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 954-459-924-X
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Смърт заради смъртта». Краткое содержание книги:
— Непременно, Михаил Соломонович — обади се от мястото си Бороздин.
Членовете на съвета се закискаха. Те разбраха, че точно преди заседанието някой е почерпил стареца Лозовски с чашчица две коняк.
Вратата тихичко се отвори, влезе Лисаков и като гледаше да не привлича вниманието, седна на най-близкото до Литвинова свободно място.
— Е, какво става тук? — шепнешком попита той.
— Лозовски се кодоши, както винаги — също шепнешком отговори Ина Фьодоровна. — Ами ти защо дойде? Да послушаш нашия Соломонич ли?
— Именно. Жалко, закъснях, нещо не си пресметнах добре времето. Как е Харламов? Притеснява ли се?
— Има си хас да не се притеснява. Виж го, седи — бял като тебешир.
— Че защо толкова се е панирал? Да не е получил лоши отзиви?
— Май че не. Гусев веднъж подхвърли, че всички отзиви за автореферата му са положителни, а във водещата организация Валерий отиде лично, за да си няма разправии с пощата.
— Защо тогава се притеснява толкова? Разбирам да беше зелен аспирант, дето всичко това му е непознато. А Харламов е присъствал на толкова защити в живота си, че трябва да знае наизуст целия сценарий.
— Е, ама и ти си един, Гена! — ядоса се Литвинова. — Лесно е да се приказва отстрани. Спомни си как ти си защитавал кандидатската си дисертация. Сигурно си бил потен от страх.
— Ама че сравнение! — тихичко се засмя Лисаков. — Тогава аз бях на двайсет и шест и ме беше страх изобщо от всичко, а видех ли Соломонич, припадах, нали в института бях учил по неговите учебници, за мене той беше нещо като монумент в чест на биофизиката, а ей го на — жив и топъл, лично той. А Харламов между другото е двайсет години по-голям, отколкото бях аз тогава. Така че неговото е друга работа.
Лозовски завърши изказването си и бавно слезе от трибуната. Започна да говори вторият официален опонент. Генадий Иванович погледна часовника си.
— Часовникът ми май е спрял? — намръщи се той, взрян в циферблата. — Колко е часът?
— Четири без петнайсет — отговори Литвинова.
— А моят показва три и десет. Затова значи закъснях за Лозовски, а уж добре си бях направил сметката. Слушай, да знаеш случайно дали Соломонич ще опонира и при втората защита?
— Разбира се. Тази дисертация е много спорна, самият научен ръководител е нарочил дисертанта, че нали, не го слушал и си правел каквото си иска, тъй че той, ръководителят, не поемал отговорност за научната страна на въпроса. А Лозовски си умира за такива работи. Голям спектакъл ще стане. Току-виж, се сбили. За втората защита ще се събере целият Институт.
— Чудесно! — потри ръце Лисаков. — В такъв случай имам едно предложение. Да идем сега в моя кабинет, ще ти покажа нещо от последните резултати, да ги обсъдим набързо, хем ще пийнем и чаец, а за втората защита ще се върнем тук. Става ли?
— Какво приказваш, Гена? Ум имаш ли? Ами че аз съм дошла да окажа морална подкрепа на Валерий. Как ще си тръгна и ще го зарежа? Не, не мога. Виж, освен мене, няма никого от нашата лаборатория, човекът ще се обиди.
— Как да няма? Ами Бороздин?
— Той не се брои. Той му е научен ръководител и член на съвета. Представяш ли си Харламов да погледне към залата и да не види никого, да няма кой да му се усмихне за кураж. А най-страшният момент е, когато членовете на съвета се оттеглят за гласуване. Много добре си спомням този ужас. Стоиш в коридора сам-самичък и си мислиш, че ето зад тази врата се решава съдбата ти, в тази стая са се събрали учени мъже, дето изобщо не ги е еня за живия човек, дето и да се блъснат в тебе, няма да те видят и изобщо не щат да те знаят. Много по-интересно им е да изпушат по цигара, да пийнат чай, да си побъбрят, да звъннат на някого по телефона. Защото попълването на бюлетината и пускането й в урната отнема половин минута. А те се мотаят половин час, защото не им се връща в залата, пръсват се по целия Институт, отбиват се при приятели, решават някакви свои си проблеми. И ти през цялото това време клюмаш в коридора между залата и стаята за гласуване и умираш. И не си потрябвал на никого. И твоята дисертация, над която си се мъчил по цели нощи, на никого не е потрябвала. Не е хубаво в такъв момент да няма никого до Валерий. По себе си знам колко е тежко това.
— Ама ти да не си била сама тогава?
— Сама бях. За този половин час преживях нещо, дето и на врага си не го пожелавам. Защото аз бях на трийсет и шест, когато защитавах, а това е съвсем различно от твоите двайсет и шест.