Смърт заради смъртта

— А може ли да се пуши тук?

— Тук може всичко — засмя се той. — Нали ви обясних? Сега ще донеса пепелник от вестибюла.

Вадим донесе пепелник и докато Настя пушеше, все така замислено мълчалива, крадешком заразглежда новата си позната. Странно лице има, със строги и правилни черти, прав нос, високи скули, красиво очертани устни. Но кой знае защо, всичко заедно създава впечатление за неизразителност и безцветност. Може би защото има светли вежди и ресници — по лицето й няма нито едно ярко петно? Ако си сложи грим, сигурно ще се превърне в красавица. Нима не знае това? А ако го знае, защо пренебрегва възможността да бъде привлекателна? Не, тя определено не прилича на никоя друга жена.

След няколко минути барабанът спря. Вадим скочи, извади якето, по което не бе останало нито петънце, и го намести на окачалка, за да се проветри.

— Защо? — учуди се Настя.

— Да се проветри от миризмата. Тези почистващи препарати са много зловонни — обясни й той. — И без това имате още кафе, допийте си го.

— Дайте да си запиша телефонния ви номер — каза тя и извади от чантата си химикалка и бележник. — По кое време е удобно да ви се обадя?

Той й продиктува номера.

— Това е домашният ми телефон, така че можете да се обадите по всяко време, от шест сутринта нататък.

— Толкова рано ли ставате? — изуми се тя.

— Понякога и по-рано. Но в шест винаги съм на бойна нога. Ще ми се да си поспивам повечко, но кучето не ми позволява. Точно в шест пристига и започва да ми ближе носа, а направя ли се, че спя — да ми смъква одеялото със зъби. Така че можете да се обадите и рано сутринта, и късно вечерта, не бойте се, никого няма да събудите. Живея сам.

Настя го погледна от упор, но нищо не каза. Този поглед накара Вадим да потръпне. Тя какво така?… Не му вярва ли? Или той нещо е преиграл, прекалил е с нещо?

— Благодаря ви, Вадим — каза и облече чистото си яке, което още миришеше на химикали. — Утре ще се свържа с вас по телефона и ще ви върна парите.

Тя със замах преметна през рамо дългия ремък на големия спортен сак и лицето й се изкриви от болка.

— Много ли ви боли? — съчувствено попита Бойцов.

— Много. Нищо, ще докретам някак.

— Защо все пак не вземем такси? Аз ще го платя.

— Не — категорична беше тя. — Ще си ида с автобуса. Ако искате, можете да ме изпратите, ще ми носите сака.

Те излязоха от хотела и бавно тръгнаха към автобусната спирка.

— Сакът ви е доста тежичък за такава хубава жена — пошегува се той. — Какво носите в него? Продукти ли?

— Не обичам грубите ласкателства, изобщо не съм хубава. А в сака нося какви ли не глупости.