Грешката на президента
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #10
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- Переводчик: Марин Гинев
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Грешката на президента». Краткое содержание книги:
Алексей с половин ухо го слушаше и мислеше какъв късмет се е паднал на неподозиращия за това глупак. Ако се сравни светът на Гриша с оня, в който живееше той самият, излизаше, че двамата обитават различни планети. Гриша не умееше нито да се бие, нито да стреля, страхуваше се от високото, боеше се от хулиганите в подлеза и от още много неща, бързаше вкъщи при жена си и мъкнеше от млечната кухня топли бутилчици за хлапето си. Какво, пита се, още не му стигаше? Мезонет на два етажа, вила, кола?… Нали ви казвам — глупчо.
Шарпът, настроен на „Европа плюс“, тихичко мърмореше върху табуретката.
— Група „Целите в синини“! — жизнерадостно обяви говорителят.
— Ето! — обречено изкоментира Гриша. — Ту „Счупен крак“, ту „Поголовна сеч“, а сега и „Целите в синини“. Какво ли не измислят от безделие. Що не го изключим?
— Недей — каза Алексей. — Нека си дърдори, само да не е за политика.
Солистът на „Синините“ направо излизаше от кожата си, докато имитираше покойния Цой, но Алексей все пак съжали, че това не е касета. Трябва да се огледам по сергиите, реши той, може пък да я намеря. Помисли за това още малко и се усмихна сам на себе си, докато лъскаше връхното прозорче. Беше му се случвало вече. Набиваше му се в паметта парченце от случайно чута песен и въображението му дорисуваше всичко останало. После, когато успееше да си набави записа, обикновено се разочароваше.
— Май — каза Гриша — започвам да разбирам, защо младежта харесва чуждите песни.
— И какво? — разсеяно попита Алексей.
— Когато не знаеш езика, по-лесно възприемаш всичко заедно, като музика. И дори да разбираш, на английски дебилността на текста не е толкова очевидна.
Алексей реши да не спори. И въобще той не обичаше да спори.
След като свършиха работата, Гриша беше изпратен в магазина за кефир и Анна Фьодоровна изпържи палачинки за цялата честна компания. Железният Тарас, на когото върнаха наполовина опразнения флакон с нитхинол, пробуча в отговор на поканата, че диетата му не позволява. Обаче после миризмата го привлече и дори донесе две бурканчета сметана.
След като се справиха с палачинките, Анна Фьодоровна включи телевизора, който си доживяваше живота на скрина. Като всички възрастни хора и тя изобщо не можеше да мине без новините. („Альоша, ама откъде у вас подобно безразличие? Та нали това е нашият живот!“) Альоша му беше през оная работа за такива дреболии, като Думата и правителството, но градската хроника го накара мигновено да наостри уши.
— … Нима вие не ме разбирате чисто по човешки? — възмущаваше се от черно-белия екран охранена лелка. — Тези кутийки… такива са шарени, такива вкусни… а заплатата! Че аз имам и внуци, те също искат!…
Леличката се казваше Алевтина Викторовна Нечипоренко. Както стана ясно, оглавяваният от нея доблестен колектив се изхитрил да измъкне в чантите си едва ли не половината деликатеси за детския дом, изпратени от милозливите немци. Архаичният „Рекорд“ не предаваше цветовете, но Алевтина Викторовна явно беше поморавяла от обида. Тя дори не мислеше да се оправдава. Тя имаше право. Нейните внуци искаха.