Грешката на президента

— Жив е, виж го ти, ругае — каза Керим. — Като не щеш да умираш, ставай, че иначе ще те довършат.

— И по-добре — промърмори Саруханов.

— Сергей Тотосович — пак прозвуча вторият глас, — съвземете се. Опитайте се да станете. Трябва да слезете долу и да стигнете до колата. По-нататък ще е по-просто. И се опитайте да вървите, за да ни пуснат. Карам ви на разпит на „Петровка“.

— Петровка, трийсет и осем — като насън повтори Саруханов. — Това е МУР.

— Именно — каза гласът.

Саруханов отвори очи. Пред него стоеше вчерашният следовател Меркулов. Онзи, който обеща да го изпрати в лазарета.

— Е, къде е вашата сестричка със спринцовката? — попита Саруханов.

— Виждате ли, още имате чувство за хумор.

— Щом се шегува, ще живее — кимна с глава Керим.

— Да тръгваме — каза Меркулов.

Най-трудна се оказа първата крачка, нататък тръгна по-лесно. Заедно с Меркулов бяха дошли двама оперативници от МУР, които надянаха на Саруханов белезници и го поведоха надолу. Охраната, след като се увери, че прибират арестувания по нареждане на началника на МУР Романова, пропусна Саруханов и конвоирите, които го вкараха в патрулна милиционерска кола.

— Направо си се родил в риза — каза Меркулов на Саруханов, когато колата потегли. — Ако не беше Керим, щяхме да те караме сега не на „Петровка“, а малко по-наблизо.

Саруханов мрачно гледаше как пробягват зад зарешетеното прозорче на колата мрачните есенни улици.

— Тук спри — чу той гласа на Меркулов. — Трябва да се отбия в болницата да навестя един човек.