Сребристи сенки [bg]

Припомних си къде бяха килерите с материалите, но когато стигнах до тях, установих нещо, което не бях забелязала по-рано: за да се отворят, се изискваше електронна карта. Навярно Шеридан ги бе отключила предварително, когато идвахме заедно тук. Но този път късметът ми изневери. Времето на магията изтичаше, а аз още нищо не бях постигнала. Със съжаление трябваше да приема, че навярно се налагаше да се върна в стаята и да измисля по-добър план за утре. Поне ми оставаше още една дъвка.

Нечий смях привлече вниманието ми и аз се извърнах от килерите с материалите. Видях двама алхимици да завиват зад ъгъла и да продължават по коридора право към мен. Паникьосана. Се притиснах към стената. Наблизо нямаше никакви ъгли или ниши, където да се скрия. Ако късметът беше на моя страна, тези двамата щяха да ме подминат. А ако го стореха, ми оставаше надеждата, че сведеният ми надолу поглед ще ме спаси от зрителен контакт и разкриване. Доколкото знаех, това трябваше да е достатъчно.

Двамата спряха пред оперативния център и аз тъкмо се канех да въздъхна от облекчение, когато ме осени една идея и осъзнах, че навярно пропускам златна възможност. Затичах се към помещението, в което те влязоха, и успях да се вмъкна вътре, преди вратата да се затвори автоматично. Застинах и затаих дъх, ужасена, че някой ще ме забележи, но двамата алхимици, които бях последвала, дори не се обърнаха. Единственият човек вътре беше един тип с отегчено изражение и слушалки на ушите, който ядеше кисело мляко близо до стената с мониторите. Болшинството от екраните бяха тъмни и аз се досетих, че показваха нашите спални. Останалите монитори показваха класните стаи и коридорите, по-голяма част от които бяха празни.

Залата бе пълна с бюра и компютри и аз се промушвах покрай тях, когато отново ме порази чувството за нещо преживяно, напомняйки ми за онзи път, когато проникнах незаконно в архива на местното управление на алхимиците. Но тогава разчитах на по-силна магия за невидимост. Въпреки това, все още изпълнена с решителност, аз се оглеждах наоколо, докато най-накрая не намерих това, което търсех. Мъжът, който ядеше киселото мляко, бе свалил сакото си и го бе метнал върху облегалката на стола. Към малкото джобче на сакото бе забоден идентификационният му бадж. Нямах представа дали някои баджове имат по-голям достъп, отколкото други, но с този поне щях да вляза в асансьора и да се върна в стаята си, преди магията да се развали. Откопчах баджа от сакото му, докато той беше с гръб към мен, и го пъхнах в колана на панталона си. Когато първоначално видях алхимика със слушалките, си помислих, че прослушва звука от някоя от камерите за наблюдение, но когато го приближих, разбрах, че той всъщност слуша някаква метъл банда. Запитах се как ли биха реагирали началниците му на това.